Дейвид Едингс - Последната битка

— Убеден съм, че ще зарадва — съгласи се лорд Морин. — Животът в гарнизона е доста скучен през лятото.

— Това е само предложение — подчерта императорът. — Присъствието му в зоната на военните действия трябва да бъде съвсем неофициално.

— Естествено, ваше величество.

— И ако стане така, че даде някой и друг съвет или дори поеме водачеството на легионите, ние несъмнено няма да имаме никаква представа, нали? В края на краищата как обикновеният гражданин разполага с личното си време си е негова работа, нали така?

— Напълно, ваше величество.

Императорът се ухили широко.

— И всички ще се придържаме към тази лъжа, нали, Морин?

— Неизменно, ваше величество — отвърна сериозно Морин.

Престолонаследникът на Драсния се оригна шумно в ухото на майка си, въздъхна и заспа на рамото й. Кралица Порен му се усмихна, остави го в люлката и се обърна към жилавия мъж, който се беше отпуснал на близкия стол. Мъжът, който беше известен само със странното име Джавълин 2 2 Копие (англ.). — Б.пр. , беше началник на драснианската разузнавателна служба и един от най-доверените съветници на Порен.

— И така — продължи той доклада си, — армията на момичето се намира на около два дни път от Крепостта, а череките започват прехвърлянето от източния бряг на Алдур.

— Изглежда, всичко върви по план — каза кралицата и седна на полираната маса до прозореца.

— Има известни проблеми в Арендия — отбеляза Джавълин. — Обичайните хитрини и препирни, нищо сериозно всъщност. Кралица Лайла така е извадила от равновесие Бравор, толнедранеца, че е напълно възможно да е напуснал Сендария.

Мъжът се почеса по заострената брадичка.

— Получи се странна информация от Стис Тор. Мургите се опитват да преговарят за нещо, но пратениците им продължават да умират. Ще се опитаме да се доберем по-близо до Сади, за да разберем какво точно става. Какво още? А, да, хонетите най-после се обединиха около един кандидат, надут, арогантен глупак, обидил почти всички в Тол Хонет. Ще се опитат да му купят короната, но той е безнадеждно некомпетентен за император. Дори с всичките им пари ще им е трудно да го възкачат на трона. Мисля, че това е всичко, ваше величество.

— Получих писмо от Ислена, от Вал Алорн — каза кралица Порен.

— Да, ваше величество — отговори Джавълин вежливо. — Знам.

— Пак ли си започнал да четеш пощата ми, Джавълин? — попита тя с внезапно раздразнение.

— Просто се опитвам да съм в течение на нещата, които стават по света, Порен.

— Казах ти да престанеш.

— Не си очаквала да го направя, нали?

В гласа му прозвуча искрена изненада. Тя се усмихна.

— Невъзможен си.

— Разбира се. Точно това се очаква от мен.

— Можем ли да помогнем някак на Ислена?

— Ще изпратя няколко души — увери я той. — Бихме могли да действаме чрез Мерел, съпругата на граф Трелхайм. Тя започна да показва признаци на зрялост, пък и е близка с Ислена.

— Мисля също, че няма да е зле да наблюдаваме от по-близо нашата разузнавателна служба — предложи Порен. — Да притиснем до стената всеки, който има някакви връзки с култа на Мечката. Може би е дошло време да се заемем с това.

Джавълин кимна в знак на съгласие. Някой тихо почука на вратата.

— Да? — обади се Порен.

Вратата се отвори и един слуга си пъхна главата в стаята и каза:

— Извинете, ваше величество, но е дошъл един надракски търговец, Ярблек. Казва, че искал да обсъди пасажа на сьомгата с вас.

Слугата изглеждаше озадачен. Кралица Порен се изправи и нареди:

— Да влезе. Веднага.

Речите приключиха. Словата, които за Се’недра бяха истинска агония, свършиха работа и тя осъзна, че вече все по-рядко се озовава в центъра на събитията. В началото дните й предоставяха безценна и великолепна свобода. Ужасното напрежение, което я обхващаше при перспективата да се обръща към огромна тълпа мъже по два или три пъти на ден, сега беше изчезнало. Раздразнителността и изтощението също изчезнаха и тя вече не се събуждаше посред нощ ужасена и трепереща. Почти цяла седмица се наслаждаваше на тази свобода. След това, разбира се, се почувства ужасно отегчена.

Армията, която беше събрала в Арендия и северна Толнедра, се движеше като голямо море в предпланините на Улголанд. Ризниците на мимбратските рицари блестяха на ярката слънчева светлина, а дългите им многоцветни знамена се ветрееха на вятъра в предните редици на армията. След тях, пръсната сред зелените хълмове, крачеше многобройната пехота на Се’недра, състояща се от сендари, астурианци, риванци и малко череки. Точно в центъра, сякаш образуваха сърцевината на войската, се придвижваха блестящите легиони на Толнедра. Алените им знамена бяха гордо издигнати, белите пера на шлемовете се развяваха в такт с отмерените им крачки. През първите няколко дни беше изключително вълнуващо да язди начело на тази огромна сила, но много скоро и това й омръзна.