Дейвид Едингс - Последната битка

Всяка сутрин полковник Брендиг, сендарски баронет със сериозно лице, лишен сякаш от всякакво чувство за хумор, докладваше за резултатите от тренировката от предишния ден, като се стараеше да не пропуска и последната подробност, а за Се’недра подробностите бяха извънредно досадни.

Една сутрин, след като Брендиг се беше оттеглил почтително, Се’недра избухна.

— Ако още веднъж спомене думата „нужници“, ще се разкрещя — заяви тя на Поулгара и Адара.

— Това е важно за армия с такава численост, Се’недра — изтъкна Адара спокойно.

— Но трябва ли да говори за това непрекъснато? Що за отвратителна тема!

Поулгара, която търпеливо показваше на мъничкия рус Задача как да завързва връзките си, вдигна поглед и като прецени настроението на Се’недра, веднага измисли начин да я успокои.

— Защо, млади госпожици, не вземете конете и не отидете на езда? Малко свеж въздух определено ще ви се отрази добре.

Не им трябваше много време да открият мимбратското момиче Ариана, защото знаеха къде точно да я потърсят. Отне им известно време обаче да я изтръгнат от съсредоточеното съзерцание на Лелдорин Уилдантор. С помощта на братовчед си Торасин той се мъчеше да научи група арендски крепостни селяни на основните правила в стрелбата с лък. Торасин, ревностен млад астуриански патриот, се беше присъединил към армията по-късно.

Се’недра подразбра, че между двамата млади мъже има някакви проблеми, но предстоящата война и евентуалната слава бяха твърде предизвикателни за Торасин. Той беше настигнал армията в западните предпланини на Улголанд полумъртъв от дългата езда. Помиряването му с Лелдорин беше бурно и сега двамата бяха по-близки от всякога. Ариана обаче наблюдаваше само Лелдорин. Взираше се в него с безумно обожание, очите й блестяха и това плашеше останалите.

Облечени в меки кожени алгарски костюми за езда, трите момичета минаха през укреплението в ярката сутрешна слънчева светлина, следвани от Олбан, най-малкия син на регента на Рива, и отряд стражи. Се’недра не знаеше какво точно да мисли за Олбан. Откакто един мург посегна на живота й от засада в арендската гора, младежът се беше обявил за началник на личната й охрана и абсолютно нищо не можеше да го накара да се откаже от това си задължение. По някаква причина той изглеждаше едва ли не благодарен за всяка възможност, която му се предоставяше да й служи. Се’недра беше сигурна, че може да го накара да престане само насила.

Беше топъл безоблачен ден. Синьото небе се простираше над необятната алгарска равнина, високата трева се гънеше под напора на вятъра. Щом Крепостта се скри от погледа й, Се’недра се почувства много по-добре. Яздеше белия кон, който й беше подарил крал Чо-Хаг — спокойно, кротко животно, което беше нарекла Ноубъл. Голяма част от спокойствието му произлизаше от факта, че стопанката му беше толкова малка, че той всъщност не усещаше тежестта й. Още повече че в пристъп на привързаност Се’недра го глезеше извънредно много и му даваше ябълки и сладки. В резултат на лекото натоварване и тази диета Ноубъл развиваше видима пълнота.

В компанията на двете си приятелки, следвана от зоркия Олбан, принцесата яздеше през пасбището, обзета от чувство на свобода.

Спряха в подножието на един дълъг хълм, за да си починат конете. Ноубъл, който пухтеше силно, хвърли укорителен поглед на малката си господарка, но тя безсърдечно пренебрегна неизреченото оплакване и възкликна доволно:

— Какъв прекрасен ден за езда!

Ариана въздъхна.

— О, стига, Ариана! — присмя й се Се’недра — За мъжете е хубаво да почувстват липсата ни поне за малко.

Ариана се усмихна тъжно и въздъхна отново.

— Може би за нас не е толкова хубаво да им липсваме.

— Каква е тази прекрасна миризма? — попита Се’недра внезапно.

Адара вдигна бялото си като порцелан лице и помириса въздуха. След това се огледа, сякаш се опитваше да определи точно къде са, и каза с необичайна заповедна нотка в гласа:

— Елате с мен! — И ги поведе надясно.

Малко над тях на тревистия склон растяха ниски тъмнозелени храсти, окичени със светлолилави цветове. Рояк сини пеперуди се носеше във възторжен облак над тях. Адара с тих вик коленичи и почти благоговейно разпери ръце, сякаш прегръщаше цветята.

Се’недра с изненада забеляза сълзи в нежните сиви очи на приятелката си, но Адара всъщност се радваше.

— Какво става, Адара? — попита тя.

— Това са моите цветя — отговори Адара с треперещ глас. — Не вярвах, че ще пораснат и че ще се пръснат така наоколо.