Дейвид Едингс - Последната битка

— Хоржа! — изпищя мориндимът с белите плитки. — Заповядвам ти да…

Езикът му се преплете и той с ужас загледа дявола, който се бе освободил от контрола му.

— Хоржа! Аз съм твоят господар!

Но Хоржа вече крачеше към него, огромните му копита тъпчеха тревата, стъпка по стъпка той се движеше към бившия си господар.

Мориндимът обезумя от паника, дръпна се и излезе от закрилата на кръга и звездата, нарисувани на земята.

Тогава Хоржа се усмихна с ледена усмивка, наведе се и хвана пищящия заклинател за глезените, без да обръща никакво внимание на ударите на жезъла, които се сипеха по главата и раменете му. После чудовището се изправи и мъжът увисна надолу с главата. Огромните рамене се издигнаха с ужасна сила и като се хилеше грозно, дяволът бавно и жестоко разкъса заклинателя на две.

После захвърли разкъсания труп на бившия си господар — по тревата плисна кръв — и с дивашки рев подгони останалите.

Триокият Агринжа стоеше, превит на две, и наблюдаваше унищожението на мориндима с белите плитки почти с безразличие. Когато всичко приключи, той се обърна и хвърли изпълнен с омраза поглед към Белгарат.

Старият магьосник, облян в пот, вдигна жезъла пред себе си и лицето му стана необикновено сериозно. Вътрешната борба в тялото на чудовището стана още по-силна, но постепенно волята на Белгарат надделя и втвърди очертанието. Агринжа изрева от безсилие, като дращеше във въздуха, после изведнъж престана да се движи и променя. Ужасните му крайници се отпуснаха и главата му клюмна.

— Изчезни — заповяда Белгарат почти небрежно и Агринжа мигновено изчезна.

Изведнъж Гарион се разтрепери — повдигаше му се. Той се обърна, направи крачка настрани, падна на колене и започна да повръща.

— Какво стана? — попита Силк с треперещ глас.

— Изплъзна му се — отговори Белгарат спокойно. — Мисля, че причината беше кръвта. Когато видя, че Агринжа кърви, а Хоржа не, той разбра, че е забравил нещо. Това отслаби увереността му и той загуби концентрацията си. Гарион, престани, моля те.

— Не мога — измърмори Гарион и повърна още веднъж.

— Колко дълго ще ги преследва Хоржа? — попита Силк.

— Докато слънцето залезе — каза Белгарат. — Лош следобед за клана на невестулката.

— Има ли някаква възможност да се обърне и да подгони нас?

— Няма причина да го прави. Не ние се опитвахме да го поробим. Щом стомахът на Гарион се оправи, можем да продължим. Няма да ни безпокоят повече.

Гарион залиташе и бършеше устата си.

— Добре ли си? — попита го Белгарат.

— Не съвсем — отвърна Гарион. — Но ще ми мине.

— Пийни вода и се опитай да не мислиш за това.

— Ще трябва ли да го правиш отново? — попита Силк неспокойно.

— Не — отвърна Белгарат и вдигна ръка към билото на един хълм. Там стояха няколко ездачи. — Мориндимите от областта видяха всичко. Мълвата ще се разнесе и никой няма да посмее да ни приближи. Да се качваме на конете и да продължим. Чака ни дълъг път.

През следващите няколко дни Гарион научи малко по малко всичко, което искаше да узнае за ужасната битка, на която стана свидетел.

— Очертанието е ключа към цялата работа — заключи Белгарат. — Това, което мориндимите наричат дяволски духове, не се различава кой знае колко от човешките същества. Изграждаш в съзнанието си някаква илюзия, изваждаш я от въображението си и вкарваш в нея насила духа. Колкото по-дълго успееш да го задържиш заключен в тази илюзия, толкова по-дълго той ще ти се подчинява. Ако по някаква причина въображението ти се разколебае, духът се освобождава и възвръща истинския си облик. След това губиш всякакъв контрол над него. Имам известен опит в тези неща. Преобразяването ми във вълк изостри въображението ми.

— Защо тогава Белдин каза, че не си добър заклинател? — попита любопитно Силк.

— Белдин се стреми към съвършенство — сви рамене старецът. — Според него трябва да включиш в очертанието абсолютно всичко, до последната люспа и нокът на лапите. В действителност не е така, но той има други схващания по въпроса.

— Защо не поговорим за нещо друго? — попита Гарион.

След два дни стигнаха до морето. Небето беше облачно и мръсносиво. Брегът беше чакълест — черни кръгли камъни, покрити с изсъхнали безцветни водорасли. Вълните се разбиваха в тях и се пенеха, за да се плъзнат отново назад с безконечна печална въздишка. Крясъците на морските птици се сливаха с фученето на вятъра.

— Накъде? — попита Силк.

Белгарат се огледа и отвърна: