Дейвид Едингс - Последната битка

— Не можеш да направиш това, Ислена — каза й категорично Мерел и издърпа перото от ръката на кралицата, която се канеше да подпише необмислената заповед. — Те са привързани към брадите си както малките момчета към играчките си. Не можеш да ги накараш да ги обръснат.

— Но нали съм кралица!

— Само докато те ти позволят да бъдеш такава. От уважение към Анхег приеха решението му, но само заради това. Ако нараниш гордостта им, ще ти отнемат трона.

Тази ужасна заплаха веднага сложи край на въпроса. Ислена установи, че все повече и повече разчита на съпругата на Барак, и много скоро, едната в зелено, а другата в кралски пурпур, станаха неразделни. Когато Ислена се сблъскаше с неподчинение, леденият поглед на Мерел обуздаваше неуважението, което се прокрадваше от време на време — обикновено когато мъжете прекаляваха с бирата. Мерел беше тази, която вземаше ежедневните решения за управлението на кралството. Когато Ислена седнеше на трона, Мерел с русата си плитка, вдигната на главата и като корона, стоеше изправена отстрани, но винаги в полезрението на неуверената кралица. Черек беше управляван от израженията й. Лека усмивка означаваше „да“, смръщването — „не“, едва доловимото свиване на раменете — „може би“. Системата работеше доста добре.

Но имаше един човек, когото хладният поглед на Мерел не можеше да подчини. Гродег, високият белобрад старец, първосвещеник на Белар, неизбежно искаше лична аудиенция с кралицата, а щом Мерел напуснеше съвещателната зала, Ислена беше загубена.

Въпреки призива на Анхег за всеобща мобилизация, членовете на култа на Мечката не се включваха в кампанията. Всичките им обещания да се присъединят към флотата по-късно звучаха искрено, но с времето извиненията и отлаганията им ставаха все по-красноречиви. Ислена знаеше, че зад всичко това стои Гродег. Почти всеки здрав мъж в кралството бе тръгнал с флотата, която в момента стоеше при река Алдур, готова да се присъедини към Анхег в централна Алгария. Дворцовата охрана на Вал Алорн се състоеше само от прошарен и възрастни мъже и голобради момчета и Гродег се възползваше максимално от обстоятелствата.

Проявяваше учтивост, когато ситуацията го изискваше, като се кланяше на кралицата и никога не споменаваше за предишните й връзки с култа, но предложенията му ставаха все по-настоятелни. Когато Ислена се колебаеше дали да приеме предложението по един или друг въпрос, той действаше хитро и представяше това колебание като одобрение. Малко по малко Ислена губеше контрол и Гродег с въоръжената сила на култа зад гърба си се възползваше от това. Дворецът се изпълни с членове на култа. Те се разпореждаха, размотаваха се в тронната зала и открито мърмореха, докато наблюдаваха опитите на Ислена да управлява.

— Трябва да направиш нещо, Ислена — каза строго Мерел една вечер, когато двете бяха сами в покоите на кралицата.

Косата й блестеше като меко злато на светлината на свещите, но в изражението й нямаше нищо меко.

— Какво мога да направя? — възрази кралицата и стисна ръце. — Той никога не е проявявал открито неуважение, а и решенията му, изглежда, защитават интересите на Черек.

— Нуждаеш се от помощ, Ислена — каза Мерел.

— Към кого мога да се обърна? — Кралицата на Черек почти се разплака.

Лейди Мерел приглади зелената си кадифена рокля и заяви:

— Мисля, че е време да пишеш на Порен.

— И какво да й кажа? — проплака Ислена.

Мерел посочи масичката в ъгъла, където имаше пергамент и мастило, и каза твърдо:

— Седни. И пиши каквото ти диктувам.

Граф Брадор, толнедранският посланик, определено ставаше досаден, реши кралица Лайла. Пълничката дребна кралица вървеше решително към залата, където обикновено даваше аудиенции и където посланикът я очакваше с пълна чанта документи.

Короната й беше малко накриво и токовете й тракаха силно по лъснатия дъбов под. Придворните в залата се поклониха, когато тя мина, но кралица Лайла ги пренебрегна — нещо съвсем необичайно за нея. Времето не беше подходящо за учтиви поздрави и глупави разговори. Трябваше най-после да се разбере с толнедранеца — беше го отлагала твърде дълго.

Посланикът беше мургав, с оредяваща коса и крив нос. Носеше кафява пелерина със златна украса, която показваше роднинството му с Боруните. Беше се отпуснал лениво в голям тапициран стол до прозореца на слънчевата стая, където трябваше да се срещне с кралица Лайла. Когато тя влезе, посланикът стана, поклони се изискано и учтиво промърмори: