Дейвид Едингс - Последната битка

Ярблек се засмя, после каза равнодушно:

— Това, какво ще правиш след като ти махнем веригите, си е твоя работа. Въпреки това не бих ти препоръчал да оставаш в близост до толкова мъртви малореанци. Някой може да намине оттук и да започне да задава въпроси.

— И ще ни пуснеш просто ей така? — попита скептично Бешър.

— Със сигурност не възнамерявам да ви храня — каза Ярблек.

Стрелците отключиха веригите, свалиха оковите и всички надраки побягнаха в храстите.

— Добра работа свършихме — каза Ярблек и потърка длани. — Защо да не пийнем по чашка?

— Този разля всичкото ти вино — подчерта Силк.

— Това вино не беше мое — изсумтя Ярблек. — Откраднах го тази сутрин. Трябва да знаеш, че не предлагам собственото си пиене на някой, когото се каня да убивам.

— Това ме учудва — засмя се Силк. — Помислих, че си се променил.

Грубото лице на Ярблек придоби леко обидено изражение.

— Извинявай — каза бързо Силк. — Подцених те.

— Няма нищо — сви рамене Ярблек. — Много хора не ме разбират. — И добави с въздишка: — Това е моето бреме.

Отиде при първото муле, свали бъчвичка с бира, сложи я на земята, изби капака й с юмрук с отработено движение и предложи:

— Да пийнем.

— Наистина бихме искали — заяви учтиво Силк. — Но имаме спешна работа.

— Не можете да си представите колко съжалявам — отговори Ярблек, като извади две чаши.

— Знам, че ще ни разбереш.

— О, разбирам добре, Силк. — Ярблек се наведе и напълни чашите с бира. — И аз много съжалявам, но работата ти ще трябва да почака. Вземи.

Той подаде едната чаша на Силк, а другата на Гарион. След това се обърна и извади една и за себе си. Силк го погледна и повдигна едната си вежда. Ярблек се просна на земята до бъчвичката и удобно намести краката си на едно от безжизнените тела. После с въздишка каза:

— Виж, Силк. Цялата работа е в това, че Дроста те иска много силно. Предлага награда за теб, твърде примамлива награда, за да я пропусна. Приятелството е едно, но работата си е работа, в края на краищата. Сега, защо ти и младежът не се настаните удобно? Това е красиво, сенчесто сечище с мек мъх за лежане. Всички ще се напием, а ти ще ми разкажеш как си успял да избягаш от Таур Ургас. След това можеш да ми кажеш какво се случи с онази красива жена, която беше с теб в Ктхол Мургос. Имам достатъчно пари, за да си позволя да я купя. Не съм от тези, дето се женят, но по дяволите, тя наистина е голяма хубавица. Почти съм склонен да се откажа от свободата си заради нея.

— Сигурен съм, че ще бъде очарована — отговори Силк.

— А после?

— Какво после?

— След като се напием. Какво ще правим?

— Вероятно ще ни стане лошо, обикновено това се случва, а след като изтрезнеем, ще отидем до Яр Надрак. Ще си взема наградата, а ти ще имаш възможността да разбереш защо крал Дроста лек Тун желае толкова силно да се добере до теб. — Той погледна Силк развеселено. — Така че седни и се почерпи, приятелю. Точно сега за никъде не бързаш.

Яр Надрак — опасан със стени град — бе разположен на река Корду и един от големите й притоци. Гората в радиус една левга около него бе изгорена, така че достъпът до града минаваше през пустиня, осеяна с черни дънери и бодливи къпинови храсталаци. Градските порти бяха масивни и намазани с катран. Бяха украсени с точно желязно копие на маската на Торак. Красивото, нечовешки жестоко лице гледаше надолу към всички, които влизаха, и сърцето на Гарион потръпна.

Къщите в столицата бяха високи, със заострени покриви. Всички прозорци на вторите етажи имаха кепенци и повечето от тях бяха затворени. Всички дървени части бяха намазани с катран, който ги предпазваше от времето, но черните петна придаваха на сградите болнав вид.

По тесните, криволичещи улици на Яр Надрак витаеше атмосфера на мрак и страх и докато бързаха по работа, жителите вървяха със забоден в земята поглед. В облеклото им имаше по-малко кожа в сравнение с обитателите на планините, но и тук повечето от дрехите бяха черни и само тук-таме се срещаше синьо или жълто цветно петно. Единственото изключение от това правило бяха червените туники на малореанските войници. Те сякаш бяха навсякъде. Бродеха свободно по калдъръмените улици, крещяха грубо на жителите и разговаряха помежду си на висок глас.

Докато войниците в по-голямата си част приличаха на наперени бикове — млади мъже, които прикриваха нервността си от това, че се намират в чужда държава, с привидно самохвалство и ругатни, то малореанските кролими бяха съвсем различен случай. За разлика от западните кролими, които Гарион беше видял в Ктхол Мургос, те рядко носеха лъскавите стоманени маски, но вместо това придаваха на лицата си мрачно изражение, като свиваха устни и блещеха очи. Кръстосваха улиците в черните си одежди с качулки и всички им правеха път.