Дейвид Едингс - Последната битка

— Радвам се да видя мъже, които изгарят от желание да се бият — измърмори кролимът. — Армията се нуждае от такива мъже.

— Малореанци! — възкликна Варн, промуши се сред облечените в червено войници и се втурна към страничната врата. За секунда сякаш успя да избяга, но когато стигна до вратата, отвън някой го удари силно по челото с дървена тояга. Той се олюля назад с омекнали крака и празен поглед.

Малореанецът, който го бе ударил, влезе, погледна го критично и го удари още веднъж с тоягата по главата.

— Е? — попита кролимът, като се огледа весело. — Какво става? Иска ли още някой да бяга, или всичките ще предпочетете да ни придружите кротко?

— Къде ще ни отведете? — попита Бешър, като се опита да откопчи ръката си от хватката на един от хилещите се малореанци.

— Първо до Яр Надрак — отговори кролимът. — След това на юг до равнините на Мишрак ак Тул и лагера на негово императорско величество Закат, император на цяла Малореа. Ще се присъедините към армията, приятели. Всички ангараки се радват на куража и патриотизма ви, дори самият Торак е доволен от вас.

И за да подчертае думите си, кролимът сложи ръката си на жертвения нож, мушнат в колана му.

Веригите дрънчаха злокобно. Гарион, с окован глезен, се движеше тежко в дългата колона от мрачни мъже, взети на задължителна военна служба. Вървяха на юг през храсталаците по речния бряг. Всички мъже бяха стриктно претърсени за оръжие с изключение на Гарион, който поради неизвестна причина беше пропуснат. Страхуваше се до болка за меча на гърба си. Но както обикновено, никой друг не му обръщаше внимание.

Преди да напуснат селото, Гарион и Силк проведоха кратък разговор с пръсти на тайния драсниански език.

„Мога да отключа тази ключалка с нокътя на палеца си — изтъкна Силк със самоуверено размахване на пръстите си. — Щом се стъмни, и двамата ще им избягаме. Не съм сигурен, че военният живот ще ми понесе. А за теб е абсолютно неподходящо да се присъединяваш към ангаракската армия точно сега при така стеклите се обстоятелства.“

„Къде е дядо?“ — попита Гарион.

„О, предполагам, че тъкмо…“

Гарион беше притеснен и за да се разсее, започна да изучава малореанците, които ги охраняваха. Кролимът и хората му изчезнаха напред веднага щом мъжете бяха оковани — сигурно за да търсят нови селища и „доброволци“. Бяха останали само петима от охраната, за да придружат тази група на юг. Малореанците бяха някак различни от другите ангараки. Очите им имаха характерната ъгловатост, но телата им нямаха неповторимостта на западните племена. Бяха плещести и високи, но нямаха широкия гръден кош на мургите или жилестата, лека структура на надраките. Очевидно бяха силни, но нямаха грубата сила на тулите. Нещо повече, те гледаха с презрително високомерие на западните ангараки. Обръщаха се към затворниците си с кратки, лаещи команди, а когато разговаряха помежду си, диалектът им беше почти неразбираем. Бяха облечени в доспехи, покрити с груби червени туники. Гарион забеляза, че не яздеха много добре, сякаш закривените им саби и широките щитове им пречеха.

Гарион държеше главата си наведена, за да скрие, че чертите му, дори повече от тези на Силк, определено не са ангаракски. Но охраната малко се интересуваше от отделните хора: изглежда, броят им беше по-важен. Сновяха покрай колоната, брояха хората и попълваха някакви документи със загрижени, дори обезпокоени лица. Сигурно щяха да се случат доста неприятни неща, ако броят на хората не отговаряше на документите, когато стигнеха Яр Надрак.

Слаба, бледа светлина в шубрака над пътеката привлече погледа на Гарион. Голям сребристосив вълк се промъкваше през дърветата покрай колоната. Гарион бързо наведе глава, престори се, че се препъва, и се сгромоляса върху Силк.

— Дядо е там — прошепна той.

— Чак сега ли го забеляза? — изненада се Силк. — Наблюдавам го вече цял час.

Когато пътеката се отби от реката и навлезе между дърветата, Гарион почувства как в него се надига напрежение. Не беше сигурен какво се кани да направи Белгарат, но знаеше, че възможността за бягство, която предлагаше гората, беше точно това, което дядо му търсеше. Той се опита да прикрие нарастващата си нервност, но и най-слабият шум от гората го стряскаше.

Пътеката се спускаше към малко сечище, заобиколено от всички страни с високи папрати. Малореанската охрана спря колоната и позволи на затворниците да си починат. Гарион се отпусна в свежата трева до Силк и прошепна: