Дейвид Едингс - Последната битка

Гарион и Силк, яхнали мулета и охранявани от хората на търговеца, яздеха през града. Ярблек и Силк бяха продължили да се шегуват през целия път — разменяха си обиди и си спомняха минали случки. Въпреки че Ярблек изглеждаше приятелски настроен, той остана нащрек през цялото време, а и хората му следяха всяка стъпка на Гарион и Силк. Гарион беше наблюдавал тайно гората и през трите дни, но не беше забелязал никаква следа от Белгарат. Младият мъж влезе в града, обзет от тревожно предчувствие. Силк, за разлика от него, изглеждаше спокоен и уверен както винаги. Поведението и стойката му поради някаква странна причина дразнеха Гарион.

След като яздиха известно време по криволичещите улици, Ярблек зави по широка мръсна пътека, която водеше към реката.

— Мислех, че дворецът е натам — каза Силк, като посочи към центъра на града.

— Правилно — отговори Ярблек. — Но ние не отиваме в двореца. Там има прекалено много хора, а Дроста предпочита да си върши работата насаме.

Скоро пътеката се разшири до просторна улица. Високите тесни къщи от двете и страни изглеждаха западнали. Иззад ъгъла се показаха двама кролими и тръгнаха право към тях. Ярблек ги изгледа с неприязън.

Единият кролим се спря и каза:

— Май имаш някакъв проблем, приятелю.

— Това си е моя работа — отговори троснато Ярблек.

— Прав си — хладно отвърна кролимът. — Но внимавай да не стане наша. Откритото неуважение към духовенството е нещо, което може да ти навлече сериозни неприятности.

Погледът му беше заплашителен.

Съвсем импулсивно Гарион съсредоточи ума си върху кролима и започна да го изучава внимателно. Мислите, с които се сблъска обаче, не бяха нищо особено и безспорно липсваше аурата, типична за магьосниците.

„Не прави това — предупреди го гласът в ума му. — Това е като камбанен звън или табела на врата ти.“

Гарион бързо изтегли мисълта си.

„Мислех, че всички кролими са магьосници — отвърна той. — Тези двамата са най-обикновени мъже.“

Но гласът беше изчезнал.

Двамата кролими отминаха, а Ярблек се изхрачи презрително на улицата и измърмори:

— Прасета. Започвам да ненавиждам малореанците почти толкова, колкото и мургите.

— Изглежда, завладяват държавата ти, Ярблек — отбеляза Силк.

— Пусни един малореанец в страната си и много скоро плъзват навсякъде — каза Ярблек сърдито.

— А защо изобщо ги пуснахте? — попита Силк кротко.

— Силк — каза Ярблек направо. — Знам, че си шпионин, затова няма да обсъждам политиката на страната си с теб. Така че спри да се ровиш за информация.

— Попитах просто ей така, да минава по-бързо времето — отговори невинно Силк.

— Защо не си гледаш работата?

— Точно това ми е работата, стари приятелю.

Ярблек го погледна строго, после изведнъж се усмихна.

— Къде отиваме? — попита Силк, като огледа занемарените улици. — Това не е най-красивата част на града, доколкото си спомням.

— Ще видиш — каза Ярблек.

Отправиха се надолу към реката. Вонеше, в каналите плуваха боклуци и щъкаха плъхове. Мъжете по улицата бяха облечени в дрипи и приличаха на хора, които имат сериозна причина да избягват войниците.

Ярблек обърна рязко коня си и ги поведе по някаква тясна и мръсна улица.

— Ще минем оттук — каза той след малко и слезе от коня си. — Искам да влезем през задния вход.

Оставиха конете си на един от мъжете и продължиха по уличката, като прескачаха купчини изгнили боклуци.

— Оттук — каза Ярблек и посочи едно нестабилно дървено стълбище, което водеше до широка врата. — Когато влезем, дръжте главите си наведени. Не искам да забележат, че сте чужденци.

Влязоха в мрачна, задимена кръчма. Вътре вонеше на пот, вкисната бира и повръщано. В огнището в средата на стаята няколко тлеещи дървета по-скоро пушеха, отколкото светеха. Двата тесни мръсни прозореца почти не се различаваха от стените наоколо. На една от лавиците висеше газена лампа.

— Сядайте тук — нареди Ярблек и посочи пейката, опряна в задната стена. — Веднага се връщам.

Той се отправи към предната част на кръчмата. Гарион се огледа и веднага съзря двама от хората на Ярблек да стоят небрежно облегнати до вратата.

— Какво ще правим? — прошепна той на Силк.

— Нямаме голям избор, освен да изчакаме и да видим какво ще стане — отговори Силк.

— Не изглеждаш чак толкова обезпокоен.

— Аз и не съм всъщност.

— Но ние бяхме арестувани, нали?

Силк поклати глава.

— Когато арестуваш някого, му слагаш окови. Крал Дроста иска да говори с мен, това е всичко.