Дейвид Едингс: Последната битка

Както беше казал Силк, Малгър не спомена нищо за подозренията си нито на драснианския копиеносец, нито на облечените в кожа надракски войници на границата, и те навлязоха в планините на Гар ог Надрак без никакви инциденти. След като преминаха граничната линия, подкараха кервана нагоре по широкото дефиле покрай бълбукащия планински поток. Каменистите стени на дефилето бяха отвесни, черни и потискащи. Небето над тях се стесни в мръсна сива ивица и дрънчащите звънци на мулетата запяха в тон с ромоленето на потока.

Белгарат се събуди и се огледа внимателно. С бърз многозначителен поглед подсказа на Силк да си държи уста затворена, прокашля се и каза:

— Искаме да ти благодарим, благородни Малгър, и да ти пожелаем успех в търговските сделки.

Малгър хвърли кос въпросителен поглед към стария магьосник.

— Ще се разделим в края на това дефиле. — продължи Белгарат спокойно и любезно. — Работата ни е натам. — И той вдигна ръка в неопределена посока.

— Не искам да знам нищо за това — измърмори Малгър.

— Знам — увери го Белгарат. — И моля те, не приемай забележките на Амбар толкова сериозно. Той има чувство за хумор и говори неща, които не винаги мисли. Просто обича да дразни хората. Но опознаеш ли го, не е чак толкова лош.

Малгър стрелна Силк сурово и остави думите на стареца без коментар.

— Успех в това, което правите, каквото и да е то — каза той неохотно, повече от учтивост, отколкото от искрени чувства. — Вие с младежа не бяхте чак толкова лоши спътници.

— Задължени сме ти, благородни Малгър — добави Силк присмехулно. — Гостоприемството ти беше превъзходно.

Малгър отново го погледна и каза направо:

— Наистина не те харесвам, Амбар. Защо не оставим нещата така, както са?

— Възхитен съм — изхили му се Силк.

— Престани — изръмжа Белгарат.

— Положих всички усилия да го спечеля — запротестира Силк.

Белгарат му обърна гръб.

— Наистина го направих — обърна се Силк към Гарион с очи, преливащи от присмехулна прямота.

— Аз също не ти вярвам — каза му Гарион.

— Никой не ме разбира — въздъхна Силк.

След това се усмихна и подкара напред като си подсвиркваше щастливо.

На върха оставиха Малгър и завиха наляво сред скали и изсъхнали дървета. Спряха на каменистото било и проследиха как мулетата бавно се отдалечават, докато накрая се скриха от погледа им.

— Накъде сме се насочили? — попита Силк и погледна облаците, които бързо се хлъзгаха над тях. — Мислех, че отиваме в Яр Гурак.

— Точно там отиваме — отговори Белгарат и почеса брадата си. — Но ще заобиколим и ще влезем в града от другата страна. Схващанията на Малгър правят пътуването с него малко рисковано. Може да се изпусне пред неподходящи хора в неподходящо време. Двамата с Гарион трябва да се погрижим за нещо преди да продължим. — Старият мъж се огледа. — Там е добре — каза той и посочи една зелена долина в подножието на хълма.

Слязоха по склона. Силк, който водеше единствения натоварен с багаж кон, спря до малък вир с пролетна вода.

— Какво трябва да направим, дядо? — попита Гарион, докато слизаше от седлото.

— Мечът ти е малко големичък и се вижда — каза старецът. — Ако не искаме през целия път да отговаряме на досадни въпроси, ще трябва да направим нещо с него.

— Невидим ли ще го направиш? — попита с надежда Силк.

— В известен смисъл — отговори Белгарат. — Съсредоточи се върху Кълбото, Гарион. Остави го да ти говори.

Гарион се намръщи.

— Не разбирам.

— Просто се отпусни. Кълбото ще направи останалото. Много ти се радва, така че не му обръщай твърде много внимание, ако започне да ти прави предложения. То има доста ограничени разбирания за реалния свят. Просто се отпусни и позволи на мисълта си да тече. Трябва да говоря с него и единственият начин да го направя е чрез теб. Не би послушало никой друг.

Гарион опря гръб на едно дърво. След момент разбра, че умът му е изпълнен със странни образи. Светът сякаш беше облят в бледосиня мъгла и всичко изглеждаше ъгловато, като че ли беше изградено от плоски равнини и остри връхчета на кристали. Видя се ясно как препуска с пламтящ меч в ръка, следван от орди мъже без лица, които изоставаха зад него. Изведнъж гласът на Белгарат прозвуча остро в ума му: „Спри!“ Думата не беше отправена към него, а към Кълбото. После гласът на стария мъж се снижи до шепот, който даваше ясни насоки и обясняваше нещо. Кристалната същност, изглежда, се противеше. Накрая се стигна до някакво съгласие и умът на Гарион се прочисти.