Дейвид Едингс: Последната битка

Белгарат тъжно поклати глава.

— Понякога се държи като дете — каза той. — Няма никаква представа от числа и дори не може разбере значението на думата опасност.

— Но той е все още тук — отбеляза Силк малко разочаровано. — Пак го виждам.

— Това е, защото знаеш, че е тук — каза му Белгарат. — Другите хора няма да го видят.

— Как може да не се види нещо толкова голямо? — отбеляза Силк.

— Много е сложно — отговори Белгарат. — Кълбото просто насърчава хората да не забелязват меча. Ако погледнат отблизо, могат да разберат, че Гарион носи нещо на гърба си, но няма да са чак толкова любопитни да открият какво е то. Всъщност много хора няма да забележат и самия Гарион.

— Опитваш се да ми кажеш, че е невидим ли?

— Не. Просто ще стане незабележим за известно време. Хайде да тръгваме. Нощта в планините се спуска бързо.

Яр Гурак беше може би най-грозният град, който Гарион беше виждал. Бе разположен край размътен жълт залив и калните му улици криволичеха по стръмните скатове на издълбал скалите поток. Нямаше никаква растителност, само пръст и ровове. Навсякъде имаше мръсни вади, които се стичаха по склоновете и замърсяваха залива. Градът беше неугледен, сградите изглеждаха някак временни. Повечето бяха направени от дърво, други от струпани камъни, няколко къщи бяха покрити с платно.

Улиците гъмжаха от източени тъмнокожи надраки, повечето от които очевидно бяха пияни. Когато влизаха в града, в една кръчма избухна кавга и трябваше да спрат, за да изчакат двайсетина души да решат спора си. Те се биеха, въргаляха се в калта и доста успешно се опитваха да се наранят, дори да се осакатят.

Когато стигнаха до една странноприемница в края на малка кална улица, слънцето вече залязваше. Беше огромна квадратна сграда. Първият етаж беше изграден от камък, вторият от дънери, а нужникът бе до конюшнята. Оставиха конете, наеха стая за през нощта и след това влязоха в гостилницата, за да потърсят нещо за вечеря. Пейките в гостилницата бяха разкривени, масите бяха изцапани с мазнина, трохи и остатъци от храна. Газените лампи пушеха, миришеше на готвено зеле. Търговци от различни краища на света седяха и вечеряха. Бяха напрегнати, разделени на групички, издигнали стени от подозрение около себе си.

Белгарат, Силк и Гарион седнаха на една свободна маса и се заеха със задушеното, което пийналият гостилничар с мазна престилка им донесе в дървени копанки. Като приключиха с вечерята, Силк погледна към отворената врата, която водеше към салона, и се обърна въпросително към Белгарат.

Старецът поклати глава и каза:

— По-добре недей. Надраките са чувствителни хора, а и взаимоотношенията със западняците в момента са обтегнати. Няма смисъл да си търсим белята.

Силк кимна навъсено и ги поведе към стълбището.

Качиха се в стаята си. Хванал капещата свещ, Гарион огледа със съмнение дървените легла, опрени до стените. Бяха със сламеници, груби и мръсни. Шумът, който идваше от гостилницата, беше силен и неприятен.

— Тази нощ май няма да се спи много — отбеляза той.

— Големите градове не са като фермерските села — изтъкна Силк. — Фермерите изпитват нужда от благоприличие дори когато са пияни. Рудокопачите са кавгаджии.

Белгарат сви рамене.

— След малко ще си тръгнат. Повечето ще се напият до безсъзнание още преди полунощ.

Обърна се към Силк.

— Щом магазините отворят сутринта, искам да ни донесеш дрехи, по възможност стари. Ако изглеждаме като златотърсачи, никой няма да ни обръща внимание. Вземи кирка и два каменарски чука. Ще ги завържем на багажа на свободния кон, за заблуда.

— Имам чувството, че си го правил и преди.

— От време на време. В случая става дума за необходимост. Да започнем с това, че златотърсачите са луди, така че хората не се учудват, когато ги срещат на странни места — усмихна се старецът. — Знаеш ли, веднъж намерих златна жила, дебела колкото ръката ти.

Лицето на Силк стана напрегнато.

— Къде?

Белгарат сви рамене.

— Някъде наоколо — отговори той с неясен жест. — Забравил съм къде точно.

— Белгарат… — почна Силк нетърпеливо.

— Не се разсейвай — прекъсна го Белгарат. — Нека поспим малко. Искам да се измъкна оттук колкото може по-рано утре сутринта.

Облачността, която бе продължила със седмици, през нощта изчезна. Когато Гарион се събуди, току-що изгрялото слънце струеше ярко през мръсния прозорец. Белгарат седеше на грубата маса в другия край на стаята и изучаваше някаква карта, а Силк вече беше излязъл.