Дейвид Едингс - Последната битка

Но дяволският камък вече беше добил власт над душата на Алдур и сърцето му беше станало безчувствено към Мен. Тогава видях, че камъкът ще държи завинаги брат Ми в робство. Той ми говореше пренебрежително и предизвикателно.

Тогава, заради любовта, която изпитвах към него, и за да го спася от злото, което Ми разкриваше Моето видение, Аз ударих Алдур и взех от него прокълнатия камък. Отнесох Ктраг Яска, за да го подчиня на волята си и да усмиря злобата, която се криеше в него, и да потисна злите намерения, за които беше създаден. Стана така, че поех тежестта на това, което Алдур беше направил, върху себе си.

Алдур се разгневи ужасно. Отиде при братята ни и им наговори небивали неща за Мен. Всеки един от тях дойде при Мен и Ми говореше с пренебрежение, настояваше да върна на Алдур онова, което беше завладяло душата му и което бях взел, за да го освободя от магията. Аз обаче отказах да го направя.

Тогава те се стегнаха за война. Небето почерня от дима на ковачниците им, където техните народи ковяха оръжие от желязо, за да пролеят кръвта на Моя народ. Когато годината изтече, войските им се отправиха към земите на ангараките. Братята Ми се извисяваха гордо начело на тълпите войници.

Не исках да вдигна ръка срещу тях, но не можех да позволя да разграбят земята на народа Ми и да пролеят кръвта на онези, които Ме боготворяха. Знаех, че от една война между Мен и братята Ми не може да последва нищо добро. В тази битка съдбите, които бях видял, можеше да се срещнат по-рано от определеното време и цялата вселена да бъде разтърсена и разбита на парчета.

И така, избрах това, от което се страхувах, но за което бях убеден от видението си, че е по-малката злина. Взех прокълнатия Ктраг Яска и го вдигнах срещу самата земя. В Мен лежеше целта на едната съдба, а тази на другата беше скрита в камъка, създаден от Алдур. Тежестта на всичко това, което се случваше или щеше да се случи, надвисна над нас и земята не можа да издържи тежестта ни, пропука се и морето се плисна и заля сушата. Така бяха разделени народите един от друг, за да не могат да се срещнат и да пролеят кръвта си.

Но злонамереността на Алдур нямаше край и той така беше направил камъка, че когато го вдигнах в ръка, за да разделя света на две и да предпазя хората от ужасното кръвопролитие, той Ме обви в пламъци. Ръката, с която го държах, изгоря и окото, с което го гледах, ослепя. Едната половина от лицето Ми беше обезобразена. И така Аз, най-честният измежду братята си, станах отблъскващ и трябваше да покрия лицето си с желязна маска, за да не Ме отбягват хората.

Бях обзет от безмерна мъка заради сполетялото Ме зло и в Мен заживя болка, която не можеше да стихне, докато противният камък не бъде освободен от злобата, която носеше.

Но черното море стоеше между Моя народ и вражеската войска. Враговете избягаха, ужасени от това, което бях направил. Да, дори братята Ми избягаха от света, който бяхме създали, защото не смееха вече да се изправят срещу Мен. И въпреки това те продължиха да заговорничат срещу Мен, като се явяваха на последователите си под формата на духове.

Тогава отведох своя народ в пустите земи на Малореа и там, на добре защитено място, наредих да построят могъщ град. Нарекоха го Ктхол Мишрак, за да им напомня за страданията, които трябваше да понеса заради тях. И обвих града в облак, който да остане над него завинаги.

После оковах камъка в желязно ковчеже, за да не може никога вече да използва силата си и да причинява болка. През следващите хиляда години, и още хиляда след това, Аз се борих с камъка и се опитвах да изтръгна проклятието на злобата, което Алдур беше запечатал в него. Безбройни бяха магиите и думите, с които засипвах упорития камък, но въпреки това пламъкът на злобата избухваше всеки път, когато се приближах до него. Да, проклятието му се простираше над целия свят.

Тогава Белар, най-младият и най-неразумен от братята Ми, започна да заговорничи срещу Мен с Алдур, който все още таеше злоба и ревност в сърцето си. Белар говореше мислено със своя недодялан народ, алорните, и ги настрои срещу Мен. Духът на Алдур изпрати с тях Белгарат, ученика, у когото той най-пълно беше внушил своята злоба. С лъжи и измами Белгарат убеди Черек, водача на алорните, и тримата му сина да се опълчат срещу Мен.

Със зли магьосничества те успяха да преминат морето, което бях сътворил, и се промъкнаха в Ктхол Мишрак през нощта като крадци. С помощта на магьоснически хитрости влязоха в желязната кула и стигнаха до ковчежето, в което държах прокълнатия камък.