Дейвид Едингс - Последната битка

Раздразнителността на Гарион точно в този момент беше породена и от нещо друго. Той беше изплашен. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да скрие този факт от себе си. Загадъчните думи на хрониките на Мрин му бяха обяснени до най-малкия детайл. Яздеше към една среща, която беше предопределена от самото начало на времето, и нямаше абсолютно никакъв начин да я избегне. Тя беше резултат не от едно, а от две различни пророчества и дори едното да бе погрешно, другото пак не му оставяше никакъв избор.

— Мисля, че се отвличаш от темата, Амбар — тъкмо казваше Малгър на Силк с онази деликатна и строга прецизност, която някои мъже използват при разговор с хора, които истински презират. — Моят патриотизъм или това, което е останало от него, няма нищо общо с въпроса. Доброто на Драсния зависи от търговията и ако хората от специалните служби продължават да използват прикритието на търговци, няма да е далеч времето, когато честният драснианец няма да е добре дошъл никъде.

С инстинкта, който изглежда, беше вроден във всички драснианци, Малгър мигновено беше разбрал, че Силк не е това, за което се представя.

— Хайде стига, Малгър — отговори Силк със самодоволно снизхождение. — Не бъди толкова наивен. Всяко кралство на света прикрива разузнавателните си дейности по съвсем същия начин. Толнедранците го правят, мургите го правят, дори тулите го правят. Какво очакваш? Да се разхождам с надпис на гърдите „шпионин“?

— Честно да ти кажа, Амбар, не ме интересува какво правиш — отговори Малгър дръзко и жилестото му лице се стегна. — Всичко, което мога да кажа, е, че ми дойде до гуша да бъда наблюдаван постоянно, само защото на твоите хора не може да се има доверие.

Силк сви рамене и се засмя самодоволно.

— Това е начинът, по който е устроен светът, Малгър. По-добре привиквай, защото той няма да се промени.

Малгър хвърли безсилен поглед към мъжа с лице на плъх, след това се обърна рязко и отиде да нагледа последните мулета.

— Не прекали ли малко? — намекна Белгарат, като повдигна глава, сякаш разбуден от привидната дрямка, с която обикновено яздеше. — Ако продължаваш да го дразниш, ще те разобличи пред караула на границата и никога няма да влезем в Гар ог Надрак.

— Малгър няма да каже и дума, стари приятелю — увери го Силк. — Ако го направи, ще бъде задържан за разследване, а няма търговец, който да не крие нещо в товара си.

— Защо не го оставиш на мира? — попита Белгарат.

— Защото това ме забавлява — отговори Силк и сви рамене. — Иначе ще трябва да гледам пейзажа, а източна Драсния ме отегчава.

Белгарат измърмори нещо, вдигна сивата качулка на главата си и пак се унесе в дрямка.

Гарион се върна към меланхоличните си мисли. Храстите на прещипа, които покриваха ниските хълмове, бяха потискащо сиво-зелени и Северният път на керваните лъкатушеше през тях като мъгляв бял белег. Небето беше облачно почти от две седмици, но в облаците нямаше и следа от влага. Те се движеха тромаво над един лишен от сянка свят към бездиханните планини, които се издигаха над хоризонта.

Несправедливостта на цялата работа го притесняваше.

Никога не беше молил за това. Не искаше да бъде магьосник. Не искаше да бъде крал на Рива. Дори не беше сигурен дали иска да се ожени за принцеса Се’недра, въпреки че малко се двоумеше по този въпрос. Малката императорска дъщеря можеше да бъде очарователна, когато желаеше да постигне нещо. Тъй като през повечето време обаче не искаше нищо, истинската й същност излизаше наяве. Ако се беше стремил към всичко това, би приел задължението, надвиснало над главата му, с известно примирение. Но той изобщо не беше имал право на избор. Изведнъж почувства желание да се обърне към безгрижното небе и да запита: „Защо аз?“

Продължи да язди зад дремещия Белгарат. Чуваше единствено монотонната песен на кълбото на Алдур, но дори това го дразнеше. Камъкът върху меча се притисна в гърба му и запя възторжено. Може би за Кълбото беше добре да се радва на предстоящата среща с Торак, но нали Гарион беше този, който трябваше да се изправи срещу бога на ангараките. Като взе под внимание всичко това, Гарион реши, че безгрижната радост на Кълбото е най-малкото проява на лош вкус.

Границата между Драсния и Гар ог Надрак беше в тясна камениста клисура, където двата гарнизона, драснианският и надракският, бяха разделени от един-единствен прът, поставен хоризонтално. Сам по себе си той не беше преграда, но беше много по-внушителен от портите на Воу Мимбре или Тол Хонет. От едната му страна се простираше Западът, а от другата — Изтокът. С една-единствена крачка човек преминаваше от един свят в друг, напълно различен, и Гарион от дъното на душата си не искаше да направи тази крачка.