Дейвид Едингс - Последната битка

Когато се приближиха, Се’недра забеляза много оживени действия от двата края на укреплението и по горния край на стената също. Дебели корабни въжета висяха отгоре, а в подножието на големите канари имаше сложно вплетени скрипци.

— Защо скрипците са на дъното? — попита крал Анхег подозрително.

Крал Родар сви рамене.

— Откъде да знам? Не съм инженер.

— Слушай, ако се държиш по този начин, няма да позволя на хората ти да докоснат и един мой кораб, докато някой не ми каже защо скрипците са долу, вместо горе.

Крал Родар въздъхна и кимна на инженера, който педантично смазваше една грамада от скрипци.

— Имаш ли подръка скица на такелажа? — попита едрият монарх изпръскания със смазка работник.

Инженерът кимна, извади изпод туниката си навит лист от суров пергамент и го подаде на краля. Родар го погледна и на свой ред го подаде на Анхег.

Анхег се вгледа в сложната рисунка, като се мъчеше да проследи коя линия къде отива, и което беше по-важно, защо отива там.

— Не мога да разгадая това — оплака се той.

— Нито пък аз — отвърна Родар любезно. — Но ти искаше да знаеш защо скрипците са долу вместо горе. Скицата ти показва защо.

— Но аз не мога да я разчета.

— Нямам вина за това.

Един камък, голям колко половин къща и омотан с въжета, се издигна величествено покрай канарата.

— Трябва да признаеш, че е внушително, Анхег — каза Родар. — Особено като отбележиш, че цялата скала е повдигната от тези осем коня ето тук, с помощта на този лост, разбира се. — И той посочи друг огромен камък, който също толкова величествено се спускаше от горния край на укреплението.

Анхег хвърли поглед на двете скали и попита:

— Дурник, знаеш ли как действа всичко това?

— Да, крал Анхег — отвърна ковачът. — Разбирате ли, еднаквата тежест балансира…

— Моля те, не ми обяснявай — каза Анхег. — Щом някой, когото познавам и на когото имам доверие, разбира, всичко е наред. Всъщност това е по-важно.

По-късно същия ден първият черекски кораб беше вдигнат до горния край на укреплението. Крал Анхег наблюдава начина на действие една-две минути, след това потрепна, обърна се и измърмори на Барак:

— Това е неестествено.

— Напоследък много често използваш този израз — отбеляза Барак.

Анхег се намръщи на братовчед си.

— Само казвам, това е всичко — каза Барак невинно.

— Не обичам промените, Барак. Те ме нервират.

— Светът върви напред, Анхег. Всеки ден нещо се променя.

— Това не означава непременно, че трябва да ми харесва. Мисля, че ще отида до палатката да пийна нещо.

— Искаш ли компания? — предложи Барак.

— Мислех, че искаш да стоиш наоколо и да гледаш как се променя светът.

— Това може да стане и без моето наблюдение.

— И вероятно ще стане — добави Анхег навъсено. — Добре, хайде да тръгваме. Не искам повече да гледам това.

Маясерана, кралицата на Арендия, беше замислена. Седеше с бродерията си в голямата слънчева детска стая високо във Воу Мимбре. Невръстният й син, наследникът на Арендия, гукаше в люлката си и си играеше с наниз ярки мъниста, подарък от наследника на Драсния. Маясерана никога не беше срещала кралица Порен, но споделеният опит на майчинството я караше да се чувства много близка с красивата дребна блондинка от далечното северно кралство.

До кралицата седеше Нерина, баронесата на Воу Ебор. Двете дами бяха облечени в кадифе — кралицата в тъмномораво, а баронесата в светлосиньо, и носеха високи цилиндрични шапки, символ на мимбратската аристокрация. В другия край на детската стая един възрастен музикант свиреше нежна тъжна мелодия.

Баронеса Нерина изглеждаше още по-меланхолична от кралицата. Кръговете под очите й ставаха все по-тъмни и по-големи и откакто мимбратските рицари се присъединиха към армията на Се’недра, тя се усмихваше изключително рядко. Сега въздъхна и остави бродерията си настрана.

— Унинието на сърцето ти отеква във въздишката ти, Нерина — каза кралицата мило. — Не мисли само за опасности и раздели, защото това ще сломи напълно духа ти.

— Научете ме как да прогонвам безпокойството, ваше величество — отговори Нерина. — Защото изпитвам крайна нужда от подобен урок. Сърцето ми се е свило под бремето на грижите и макар че се опитвам да ги контролирам, мислите ми като непокорни деца винаги се връщат към страшната опасност, която грози отсъстващия ми съпруг и нашия скъп приятел.

— Може би ще се утешиш като ти известя, че твоето бреме е споделено от всяка жена в страната ни, Нерина.