Дейвид Едингс - Последната битка

— Ще се бия, когато му дойде времето.

— Може да се окаже по-скоро, отколкото очакваш, ако не си махнеш каруцата от пътя ми. Ако трябва да слизам и да я местя сам, може да се ядосам.

— Ха, уплаши ме — отговори саркастично другият.

— Ще се махнеш ли от пътя?

— Не.

— Предупредих те, приятелю — каза примирено мъжът, който караше впряга.

— Ако докоснеш каруцата ми, ще ти счупя главата.

— Опитай де!

Последва шум от боричкане, чуха се няколко тежки удара.

— А сега стани и махни тези неща, както ти казах — каза мъжът. — Няма цял ден да се разправям с теб.

— Ти ме удари изневиделица — оплака се войникът.

— Искаш ли да видиш следващия удар?

— Добре де, стига. Ей сега ще махна всичко.

— Радвам се, че се разбрахме.

— Често ли се случват такива неща? — попита Се’недра.

— Някои от вашите войници изпитват нуждата да заплашват, ваше величество — засмя се Торасин. — А сендарските каруцари нямат време да слушат. Битките с юмруци и караниците са втората природа на тези грубияни, така че скандалите им с войниците винаги завършват по същия начин. Всъщност е доста възпитателно.

— Такива сте вие, мъжете! — сви устни Се’недра.

В лагера на сендарите срещнаха Дурник с двама младежи.

— Двама стари приятели — каза Дурник. — току-що пристигат с един шлеп с храна. Мисля, че сте срещали Рундориг, принцесо. Във фермата на Фалдор, когато я посетихме миналата зима.

Се’недра си спомняше Рундориг. Високият тромав младеж, който щеше да се жени за възлюбената на Гарион от детството му, Зубрет. Тя го поздрави сърдечно и нежно, като му напомни, че са се срещали. Арендският произход на Рундориг задвижи мисълта му твърде бавно. Не можеше да се каже същото за приятеля му обаче. Дурник го представи като Доруун, друг приятел на Гарион от юношеството му. Доруун беше дребен и жилав, с изпъкнала адамова ябълка и леко изцъклени очи. Езикът му просто не спираше и беше малко трудно човек да следи мисълта му. Умът му прескачаше от идея на идея, устата му препускаше безспир, като се опитваше да следва мисълта.

— Доста стръмен беше пътят в планината, ваше благородие — отговори той на въпроса й за пътуването от Сендария. — Човек би си помислил, че когато се прави път, трябва да се избират по-равните участъци, но толнедранците, изглежда, се прехласват по правите линии. Само че това не винаги е най-лесният път. И защо ли са такива?

Фактът, че самата Се’недра е толнедранка, изглежда, не беше съобщен на Доруун.

— Вървели сте по Големия северен път? — попита го тя.

— Да, докато не стигнахме до едно място, наречено Алдурфорд. Смешно име, нали? Въпреки че има смисъл, ако се позамислиш. Но това беше след като напуснахме планините, където ни атакуваха мургите. Никога не сте виждали такова сражение.

— Мурги? — попита Се’недра рязко, като се опитваше да спре препускащите му мисли.

Той кимна нетърпеливо.

— Мъжът, който отговаряше за каруците, та той има много добър приятел от Мурос. Мисля, че така каза… От Мурос ли каза, че идва, Рундориг? Или може би беше Камаар, не знам защо винаги ги обърквам. За какво говорех?

— За мургите — намеси се Дурник услужливо.

— О, да. И така, мъжът с каруците каза, че преди войната в Сендария имало много мурги. Престрували се, че са търговци, но всъщност били шпиони. Когато войната започнала, всички се качили горе в планината и сега излизат от горите и се опитват да нападнат каруците ни с муниции. Но ние бяхме подготвени за това, нали, Рундориг? Рундориг удари един от мургите с една тояга, направо го смъкна от коня му. Хоп! Просто ей така! — Доруун направи кратка пауза, усмихна се и след това отново задърдори, като описваше несвързано и непоследователно пътуването им от Сендария.

Принцеса Се’недра беше странно развълнувана от срещата с двамата стари приятели на Гарион. Още повече, че почувства огромно бреме от отговорност, когато разбра, че се е докоснала почти до всеки човек на запад с кампанията си. Беше разделила съпрузи от съпругите им и бащи от децата им. Беше повела обикновени мъже, които никога не са стигали по-далеч от съседното село, на хиляди левги, за да се бият във война, която вероятно дори не разбираха.

На следващата сутрин предводителите на армията изминаха останалите няколко левги до основите на укреплението. Когато стигнаха до върха, Се’недра дръпна рязко поводите на Ноубъл и зяпна от изумление, като видя за първи път източното укрепление. Беше невъзможно! Нищо не можеше да бъде толкова огромно! Черната канара над тях беше като огромна вълна, замръзнала завинаги на границата между Изтока и Запада, и видимо затваряше пътя и в двете посоки. Приличаше на символ на разделянето на света на две части, нещо, което вероятно не можеше да бъде поправено, така както тази канара не можеше да бъде срината.