Дейвид Едингс - Последната битка

— Водех си бележки, докато слизахме през Арендия — отговори крал Фулрах. — Не беше толкова трудно да се сетя от какво ще имаме нужда — ботуши, стрели, мечове и така нататък. Всичко, което остава, е да докараме храна. Алгарските пастири ще ни снабдяват с прясно месо, но месото втръсва.

— Вече имаш достатъчно храна, за да храниш армията цяла година — отбеляза крал Анхег.

— Четиридесет и пет дни — поправи го педантично Фулрах. — Трийсет дни тук и две седмици във фортовете, които строят драснианците. Това ни е резервът. Докато шлеповете ни снабдяват с нови запаси, ще разполагаме с това количество храна. Веднъж решиш ли какви са ти целите, останалото е просто аритметика.

— Откъде знаеш по колко яде един мъж дневно? — попита Родар, като погледна високите камари хранителни продукти. — Някои дни съм по-гладен от други.

Фулрах сви рамене.

— Разпределя се по равно. Някои ядат повече, други по-малко, но накрая излиза горе-долу едно и също.

— Фулрах, понякога си толкова практичен, че почти ме отвращаваш — каза Анхег.

— Все някой трябва да бъде практичен.

— Сендарите ти не се ли впускат в смели и рисковани постъпки? Никога ли не правиш нищо, без да си го планирал предварително?

— Не, ако можем да го избегнем — отговори кралят на Сендария.

Близо до запасите бяха издигнати няколко шатри за нуждите на предводителите на армията и свитата им. Някъде следобед, след като се беше изкъпала и преоблякла, принцеса Се’недра отиде в главната палатка, за да види какво става.

— Хвърлили са котва на около миля надолу по реката — докладваше Барак на братовчед си. — Тук са от четири дни. Командва ги Грелдик.

— Грелдик? — погледна го изненадано Анхег. — Той няма никакъв чин.

— Обаче познава реката — сви рамене Барак. — През последните години пътуваше навсякъде, където има вода и възможност да спечели пари. Та той ми каза, че моряците пиели много, откакто пуснали котва. Знаят какво ги очаква.

Анхег се ухили.

— Тогава по-добре да не ги разочароваме. Родар, колко още ще чакаме, докато инженерите ти бъдат готови да започнат пренасянето на корабите ми до укреплението?

— Около седмица — отговори крал Родар, като вдигна очи от следобедната си закуска.

— Съвсем навреме — заключи Анхег и пак се обърна към Барак. — Кажи на Грелдик, че ще започнем пренасянето утре сутринта преди моряците да имат време да изтрезнеят.

Се’недра не разбираше напълно значението на думата „пренасяне“, докато на следващата сутрин не отиде на брега на реката и не видя потящите се череки да издърпват корабите от водата и да ги теглят по дървени валяци. Беше ужасена от усилията, които се изискваха, за да се премести корабът само с няколко сантиметра.

И не само тя. Потресен, Дурник хвърли един поглед на това, което правеха, и веднага отиде да търси крал Анхег.

— Извинете, ваше величество — каза той почтително, — но това не е ли лошо за лодките… пък и за мъжете също?

— Кораби — поправи го Анхег. — Казват се кораби. Лодката е нещо друго.

— Както и да го наричате… тези дървета няма ли да повредят дъната им?

— Те и така пропускат по малко вода — сви рамене Анхег. — Винаги сме го правили по този начин.

Дурник бързо установи колко безсмислено е да говори с черекския крал и отиде при Барак, който навъсено разглеждаше огромния си кораб.

— Изглежда много внушително, когато плава по море — тъкмо казваше Барак на приятеля си капитан Грелдик. — Но май ще изглежда още по-внушително, когато ни се наложи да го влачим.

— Ти беше този, който поиска най-големия военен кораб — напомни му Грелдик с широка самодоволна усмивка. — Ще трябва да осигуриш достатъчно бира, преди екипажът ти да се напие достатъчно, за да се опита да го превлече, да не говорим, че капитанът също трябва да участва в това.

— Глупав обичай — промърмори Барак кисело.

— Бих казал, че не си в настроение, Барак — ухили се Грелдик още по-широко.

Дурник ги повика настрани и започна да им обяснява нещо, като рисуваше с пръчка разни схеми по песъчливия бряг. Колкото повече говореше, толкова по-заинтересовани ставаха те.

Това, което се появи на следващия ден в резултат от техните обсъждания, бяха две ниски талиги с по дванайсет колела от всяка страна. Докато останалите череки се присмиваха, два кораба внимателно се плъзнаха от водата върху тях и екипажите задърпаха корабите по брега. Хетар, който минаваше случайно оттам, ги погледа известно време намръщено, после каза: