Дейвид Едингс - Последната битка

— Нямате ни доверие, така ли? — попита Лелдорин.

— Просто ви познавам — отговори тя и вирна глава. — Къде лагеруват астурианците?

— Натам — отговори Торасин и посочи южния край на лагера.

Вятърът разнасяше миризма на готвено от сендарските полеви кухни и това напомни на принцесата за нещо. Вместо да обиколи астурианските палатки набързо, тя установи, че съвсем целенасочено търси някого.

Откри Ламер и Детон, които тъкмо привършваха да се хранят пред една дрипава палатка. Двамата крепостни селяни се бяха присъединили към армията в покрайнините на Воу Вейкюн. И двамата изглеждаха по-добре нахранени, отколкото първия път, когато ги бе видяла, и вече не бяха облечени в дрипи. Щом я видяха, те станаха и несръчно се поклониха.

— Е, приятели — попита тя, ката се опита да им спести формалностите, — как намирате военния живот?

— Няма от какво да се оплачем, ваше величество — отговори Детон почтително.

— Освен от непрекъснатото ходене — добави Ламер. — Не знаех, че светът е толкова голям.

— Дадоха ни ботуши — каза Детон и вдигна единия си крак, та тя да види ботуша му. — Отначало бяха малко твърди, но сега всичките ни пришки заздравяха.

— Получавате ли достатъчно храна? — попита тя.

— Много. — каза Ламер. — Сендарите дори я приготвят за нас. Знаете ли, че в кралствата на сендарите няма крепостни селяни, господарке? Това не е ли удивително? Това кара човек да се позамисли.

— Така е, наистина — съгласи се Детон. — Те отглеждат какво ли не, за всички има достатъчно ядене, дрехи, къщи, в които да живеят, и няма нито един крепостен селянин в цялото кралство!

— Виждам, че са ви дали и снаряжение — каза принцесата.

Ламер кимна и свали шлема си.

— Има стоманени пластинки, които предпазват човек от нараняване на главата — каза той. — Още щом пристигнахме, ни строиха и дадоха на всеки по един шлем и по една от тези кожени туники.

— И по една кания и кама — каза Детон.

— Показаха ли ви как да ги използвате? — попита Се’недра.

— Все още не, ваше величество. — отговори Детон. — Засега се учим да стреляме с лък.

Се’недра се обърна към двамата си придружители и каза:

— Ще намерите ли някой, който да се погрижи за това? Искам да съм сигурна, че всеки знае поне как да се защитава.

— Ще се заемем с този въпрос, ваше величество. — отговори Лелдорин.

Един млад крепостен селянин седеше с кръстосани крака край съседната палатка и свиреше на флейта. Се’недра беше чувала най-добрите музиканти на света в двореца в Тол Хонет, но флейтата на крепостното момче разчувства сърцето й и я просълзи. Мелодията се извисяваше към лазурното небе като песента на освободена чучулига.

— Колко изящно! — възкликна тя.

Ламер кимна, после каза:

— Не разбирам много от музика, но според мен момчето свири много добре. Жалко, че не е наред с главата.

— Какво имаш предвид?

— То е от някакво село в южната част на арендската гора. Много бедно село, и лордът бил много жесток с крепостните си селяни. Момчето е сираче и му било наредено да наблюдава кравите. Веднъж едно животно се изгубило и го пребили почти до смърт. Оттогава не може да говори.

— Как се казва?

— Май никой не знае — отговори Детон. — Наобикаляме го, за да се грижим за него, да сме сигурни, че е нахранено и има къде да спи. Нищо друго не можем да направим за него.

Лелдорин изхлипа. Се’недра се обърна и с изненада видя, че по сериозното лице на младия мъж се стичат сълзи.

Момчето продължи да свири, мелодията беше сърцераздирателна. Очите му срещнаха погледа на Се’недра.

Принцесата разбра, че званието и положението й притесняват двамата крепостни селяни. Беше се уверила, че са добре и че обещанието й към тях е спазено, а всъщност само това имаше значение.

Докато Се’недра, Лелдорин и Торасин вървяха към лагера на сендарите, изведнъж чуха викове иззад една голяма палатка.

— Ще го стоваря както си искам — свадливо викаше един мъж.

— Така задръстваш улицата — отговори другият.

— Улицата ли? — изсумтя първият. — Глупости! Това да не ти е град? Тук няма никакви улици.

— Виж, приятелю — обясни вторият мъж търпеливо, — трябва да прекараме оръжията оттук, за да ги занесем до главния склад за муниции. Така че, ако обичаш, не разтоварвай тук, за да мога да мина. Имам още много работа днес.

— Нямам намерение да приемам заповеди от сендар, който кара впряг, за да избегне сраженията. Аз съм войник.

— Така ли? — отвърна сендарът сухо. — И колко битки си виждал?