Дейвид Едингс - Последната битка

Същата вечер от юг пристигна друга малка група. Трима мъже, двама с бели наметки и един в мръсни дрипи, се появиха на портата и поискаха да влязат. Алгарите ги пуснаха веднага и един от стражите изтича до стаята на лейди Поулгара, за да я уведоми за тяхното пристигане.

— Доведи ги — каза тя на бедния мъж, който беше пребледнял и целият трепереше. — Не са били в компанията на хора от дълго време и тълпата ги изнервя.

— Веднага, лейди Поулгара — каза треперещият алгар и се поклони. — Но той… той наистина ли ще го направи?

— Кой да направи какво?

— Онзи грозният. Той каза, че ще… — Мъжът спря, изведнъж осъзнал с кого разговаря, и се изчерви. — Не мисля, че трябва да го казвам пред вас, лейди Поулгара. Беше ужасна заплаха за мъж.

— О — каза тя. — Мисля, че знам какво имаш предвид. Това е един от неговите любими изрази. Мисля, че си в безопасност. Той го казва само за да привлече вниманието на хората. Дори не съм сигурна, че можеш да го направиш на някого и той да остане жив.

— Ще ги доведа веднага, лейди Поулгара.

Магьосницата се обърна към Се’недра, Адара и Ариана, които се бяха присъединили към нея за вечеря, и каза:

— Ще имаме гости. Двама от тях са най-сладките мъже на света, но третият има малко по-грубичък език. Ако сте чувствителни към такива неща, по-добре е да тръгвате.

Като си припомни срещата с тримата в Долината на Алдур, Се’недра веднага стана.

— Не ти, Се’недра — каза Поулгара. — Страхувам се, че ще трябва да останеш.

Принцесата преглътна трудно и посъветва приятелките си:

— На ваше място бих тръгнала.

— Толкова ли е лош? — попита Адара. — чувала съм и други мъже да ругаят.

— Не и като този — предупреди Се’недра.

— Успя да възбудиш любопитството ми — усмихна се Адара. — Мисля, че ще остана.

— Само не казвай, че не съм те предупредила — измърмори Се’недра.

Белтира и Белкира бяха все така тихи, както ги помнеше Се’недра, но уродливият Белдин беше дори по-грозен и ужасен. Ариана побягна още преди магьосникът да приключи с приветствията към лейди Поулгара. Адара стана смъртнобледа, но смелостта я накара да остане. Когато обаче грозният дребосък се обърна да поздрави Се’недра с няколко груби въпроса и тя се изчерви до корените на косата си, Адара се оттегли предпазливо.

— Какво им е на твоите момичета, Поул? — попита Белдин невинно като се почеса по сплъстената коса. — Изглеждат малко истерични.

— Те са благовъзпитани момичета, вуйчо — отговори Поулгара. — Някои изрази са обидни за техните уши.

— Това ли било? — ухили се той. — Тази с червената коса обаче, изглежда, не е чак толкоз деликатна.

— Твоите думи ме обиждат толкова, колкото и моите приятелки, Белдин — отговори Се’недра язвително и рязко. — Но не мисля, че глупавото безочие на един невъзпитан гърбушко ще ме уплаши.

— Не е зле — похвали я той и се изтегна в един стол. — Но трябва да се научиш да се контролираш. Обидата има определен ритъм и думите трябва да се леят. Но изглежда, все още не си го научила.

— Тя е много млада, вуйчо — напомни му Поулгара.

Белдин се ухили цинично на принцесата.

— Май е така.

— Престани — каза му Поулгара.

— Дойдохме…

— … да се присъединим към похода ти — казаха близнаците. — Белдин мисли…

— … че можеш да се сблъскаш с кролимите и…

— … и да имаш нужда от помощта ни.

— Не е ли трогателно? — попита Белдин. — Така и не се научиха да говорят поотделно.

Той се втренчи в Поулгара.

— Това ли е цялата армия, с която разполагате?

— Череките ще се присъединят към нас при реката — отговори тя.

— Трябвало е да говориш по-убедително — каза той на Се’недра. — Не си събрала достатъчно хора. Южните мурги се люпят като личинки на мухи, а малореанците се множат като мухи месарки.

— Ще ти обясним стратегията в по-подходящо време, вуйчо — каза Поулгара. — Нямаме намерение да се бием с ангаракските армии. Просто им отвличаме вниманието им.

Той се изхили грозно.

— Бих дал всичко да видя лицето ти, когато си разбрала, че Белгарат се е измъкнал.

— Не бих се захващала с подобно нещо, Белдин — обади се Се’недра. — Лейди Поулгара не беше доволна от решението на Белгарат и може би не е много разумно да повдигаме въпроса отново.

— Знам я каква е, като се разсърди — отвърна той и сви рамене. — Защо не изпратиш да доведат някоя овца или прасе, Поул? Гладен съм.

— Обикновено първо трябва да се сготвят, вуйчо.

Той я погледна озадачено и попита:

— Че защо?