Мишел Зинк - Бранителката на портата

Ето защо въздишам с облекчение, щом зървам втората страница, кротко приютена зад първата. Очевидно страницата е откъсната отнякъде, но не е толкова гладка и чиста като страницата на самата книга. Не. Това тук е малко парче хартия. Листче, върху което също са написани думите на пророчеството, но нечетливо и набързо.

Не това е най-важното обаче.

Най-важното е, че тези думи, нечетливите, надраскани бързешком, са на английски, преведени преди много години, сякаш някой е знаел, че тъкмо мен ще изпратят в криптата в Шартр и че аз отчаяно ще се нуждая от превода им, за да разбера написаното върху последната страница на пророчеството.

Поемам си дълбоко въздух и мушвам страницата от книгата зад превода. После навеждам глава под светлината на мъждукащите факли.

Чета:

Щом стигам до края на листа, разбирам, че всъщност това е цяла страница. В пророчеството е нямало липсващи страници. Липсвала е само една. И дори да не ми е възможно да дешифрирам смисъла й тук и сега, аз съм убедена, че тъкмо тя ми е нужна.

Не мога да си позволя лукса да отнеса страницата със себе си. Не и когато знам, че един от Душите ме чака пред криптата. Затова продължавам да чета. Чета дотогава, докато съм сигурна, че съм я запаметила. Докато се убеждавам, че ще мога да цитирам думите й на смъртното си ложе, дай боже това да стане след много, много години. После доближавам и двата листа до пламъка на факела и наблюдавам как се превръщат в пепел.

Bonsoir. Puis—je vous aider a trouver quelque chose? 10 10 — Bonsoir. Puis—je vous aider a trouver quelque chose? — Добър вечер. Мога ли да ви помогна да намерите онова, което търсите? — Б.пр. — пита свещеникът.

Гледам го уморено и се приближавам към него в помещението, отвеждащо към и извън криптата. Току-що съм се изкачила по стълбите, ала той ме вижда едва когато се озовавам на достатъчно разстояние от входа за тайника. Отивам до него и хвърлям поглед към шията му — с облекчение забелязвам, че не носи белега на Пазителя.

— Non, Pere. Je me promenais la cathedrale et suis devenu perdu 11 11 — Non, Pere. Je me promenais la cathedrale et suis devenu perdu — Не, отче. Разглеждах катедралата и се изгубих (фр.). — Б.пр.

Извиненията, че съм се изгубила, гарнирам с плаха усмивка. После за всеки случай го уверявам, че сама мога да намеря пътя си към изхода.

— Je peux trouver ma voie en arriere dici, merci. 12 12 — Je peux trouver ma voie en arriere dici, merci. — Оттук ще се оправя, благодаря (фр.). — Б.пр.

Свещеникът кима с глава и хвърля презрителен поглед към брича ми. Бях забравила, че съм с панталони, и внезапно изпитвам непреодолимо желание да се засмея на глас. За миг забравям и факта, че вероятно все още се намирам в смъртна опасност, и имам едно-единствено желание — да разкажа на Луиса и Соня забавната случка. Като си го помислям, устните ми се разтягат в усмивка, защото знам, че и те с мъка биха сподавили веселия си смях.

На път за изхода минавам покрай отчето. Застанал в средата на преддверието, той ме гледа така, сякаш съм най-обикновен престъпник, а аз нямам право да го коря — разчорлена и в мъжкото облекло, в което съм се пременила, вероятно наистина приличам на престъпник.

Отварям вратата и оглеждам уличката в двете посоки, отначало предпазливо, а после, когато виждам, че наоколо не се мотае никой, ставам по-спокойна. Когато се уверявам, че уличката зад катедралата е пуста, промъквам се през вратата и тръгвам с бърза крачка. Щом стигам входа на църквата, въздишам с облекчение, ала когато се опитвам да я отворя, разбирам, че е заключена.

Правя още един опит, дърпам дръжката с всички сили, ала тя не помръдва. Мъча се да укротя бушуващата в жалите ми кръв, когато зад себе си долавям шум. Обръщам се да видя кои е там, но очите ми не срещат онова, което очаквам. Не и в началото.