Мишел Зинк - Бранителката на портата

Вървя по оживените улици и уморено се вглеждам в минувачите, ала не се отдалечавам от входовете на къщите.

Човек би си казал, че не бива да се боя да вървя по градските улици след продължителното и опасно пътуване към липсващата страница, но не е така — пътуването само изостри подозрителността ми. Спомням си Пазителя до църквата в Шартр, помня как образът му се променяше от котка до работник и благородник и знам, че всеки момент могат да дойдат за мен, където и да се намирам. Вече ми е станало навик да поглеждам към яката на всеки непознат, бил той мъж или жена. Непрекъснато търся виещата се змия около вратовете на непознатите.

Прекосявам покритата с калдъръм улица и тръгвам към старата желязна ограда, а като влизам в градината и се отправям към езерото в центъра й, въздъхвам с облекчение. Откакто се върнах от Франция, всеки следобед се разхождам по покритите й с окапали листа алеи. Напомня ми за хълмовете в Алтус.

Разхождам се и си мисля за Димитри. Сегиз-тогиз той ме придружава, макар че съм доволна и когато съм самичка. Като си мисля за него, за бездънните му очи и черната му коса, която се къдри отзад на врата му, не мога да не усещам благодарност, задето се върна в Лондон заедно с мен и се закле, че ще остане до мен, докато трае пророчеството, каквото и да му донесе то. Присъствието му ме кара да се чувствам уютно, въпреки че за нищо на света няма да си го призная гласно.

Тогава Димитри се появи в катедралата в Шартр едва на другата сутрин, след като вече бях открила липсващата страница. Седях, опряла гръб в стената, макар че един свещеник ми предложи да ми намери квартира. Но аз отказах, защото исках да съм в църквата, когато Димитри пристигне. Исках, щом влезе през вратата, да зърне първо мен.

С конете си отидохме в някакъв крайморски град, където наехме кораб обратно за Лондон и се върнахме в Милторп, а аз не можех да стигна дори до стаята си, преди да се наспя добре, което стана едва след двайсет и четири часа. Когато отворих очи, най-напред видях Димитри, който ме наблюдаваше от един стол до леглото.

Оттогава не се е отделял от мен — нае стая в съградената с кафяви тухли сграда на Дружеството под майчинския, но малко по-грижовен от нормалното поглед на Елспет. Макар че говореше без задръжки за привързаността си към мен, аз все още не съм готова да определя чувствата си към него, докато в сърцето ми продължава да се прокрадва мисълта за Джеймс. Добавям и това в списъка на нещата, за които не бива да мисля — в името на пророчеството.

При това намирам, че с неохота размишлявам за бъдещето. В миналото ми са останали твърде много въпроси, които очакват своите отговори, а занапред въпросите ще са още повече. Вероятно ставам суеверна, но ми се струва неразумно да изкушавам съдбата в очакване на каквото и да е бъдеще.

А въпреки удоволствието, което изпитвам в компанията на Димитри, понякога, в продължение на дни, единственото ми желание е да остана насаме със себе си. Иска ми се да размишлявам над всичко, което ми се е случило и което има да се случва.

Без съмнение наближават промени.

Веднага след завръщането си от Шартр получих съобщение от Филип, че е открил Хелене Кастила, третия ключ. В момента е на път за Лондон с план, който трябва да докара и нея тук, и аз не мога да не се запитам как присъствието на още едно момиче ще се отрази на нестабилната ми в момента връзка с Луиса и Соня.

Сърцето ми все още се свива при мисълта за Соня. Понякога си спомням за предишната Соня, за свенливата ми и вярна приятелка, най-доверения ми човек през мрачните дни след смъртта на Хенри и бягството ми от Ню Йорк. В такива мигове болезнено усещам липсата й и искам отново да я видя. Да я прегърна, да седнем край огнището и да й разкажа всичко случило се след ужасния миг, когато се събудих и зърнах очите й, в които гореше лудостта на Душите.

Ала никак не е лесно да пренебрегна новопоявилото се усещане в гърдите си.

То ми нашепва: „Ами ако се случи отново?“

Но аз трябва да намеря някакъв начин. Начин, който ще ми позволи да събера всички и да изпълня множеството изисквания на пророчеството, тъй като Филип се връща, а Соня, Луиса и Едмънд са тръгнали от Алтус и вече са на път за Лондон. Не знам подробности за състоянието на Соня и мога само да предполагам, че е добре, но това съвсем не означава, че съм убедена във верността й.

Засега с изненада откривам, че най-много вярвам на Димитри.

Малко след като се завърнахме в Лондон, записах думите от липсващата страница, така че двамата с леля Върджиния да ги разучат на светлината на лампата в библиотеката на Милторп. Когато приключиха, когато се убедиха, че не биха пропуснали и дума от текста, изгорихме и този лист.