Мишел Зинк - Бранителката на портата

Не забелязвам кога точно се раздвижвам. Сякаш всичко забързва своя ход и същевременно го забавя. Осъзнавам само, че когато обръщам Сарджънт към църквата, Пазителят пришпорва коня си, като оставя старицата да стои на ъгъла с отворена уста, не успяла да довърши изречението си.

Стрелвам се през града, вземам на зигзаг едната улица, после другата, като отчаяно се опитвам да стигна до катедралата, а преследвачът ми галопира точно зад мен. Завивам последователно няколко пъти. Заблудила съм се из малките улички, които ми се струваше, че водят към църквата, а всъщност са ме отдалечавали от нея. Изглежда, моят преследвач не познава града по-добре от мен, земните ограничения действат и на него по същия начин както на мен. Той ме следва по петите дори тогава, когато съм убедена, че ще пресече пътя ми.

Накрая завивам по прашен път, отвеждащ на някакво възвишение, и в същия миг зървам табела, на коя то пише: „Катедралата Нотр Дам. Шартр.“ Вземам завоя и пред погледа ми, на самия връх на възвишението, царствено се възправя катедралата. Острите й кули стърчат високо над древните каменни стени на църквата и сякаш докосват самото небе. Дишащ тежко и шумно, Сарджънт се изкачва нагоре по хълма, а Пазителят го следва по петите.

Стигаме до катедралата и аз съм готова да скоча от коня и бързо да се скрия в църквата. Тя се приближава все повече и повече, докато най-сетне се озовавам току пред нея. Щом стигам до внушителната й фасада, леко забавям ход и се стоварвам на земята малко по-тежко от очакваното. От удара дъхът ми спира и аз залитам, като се опитвам да се изправя, въпреки че зървам преследвача си да навлиза в последната права на пътя след мен.

Никога не съм била тъй благодарна на панталоните, които нося, както съм в този момент, когато се втурвам тичешком нагоре по стъпалата към солидната дървена извита като свод врата на катедралата. Вземам стъпалата по две наведнъж. Лъкът подскача на гърба ми, аз се движа колкото е възможно по-бързо, като внимавам да не падна на древните стъпала. Ако се спъна, ще ми е за последен път, защото чувам Пазителя да се приближава. По шума на стъпките му разбирам, че тича по-бързо от мен, и ми се струва, че всеки миг ще ме настигне.

Когато стигам до вратата, не поглеждам назад. Протягам ръка, сграбчвам огромната желязна дръжка и я дърпам, докато тя леко се открехва. Но това ми е достатъчно. Промъквам се през процепа, дърпам и я затварям, после пристъпвам в хладния храм.

Влизам вътре и се облягам на стената. След лудешкото надбягване през града и нагоре по хълма към църквата тишината в нощта ми се струва оглушителна. Дъхът ми, тежък и шумен, отеква в каменните стени и за миг аз оставам така — взирам се във вратата и се мъча да успокоя дишането си. Въпреки уверенията на Димитри всеки момент очаквам Пазителят, моят преследвач, да се втурне през вратата вътре в църквата. Но нищо такова не се случва и аз се осмелявам да навляза по-навътре в дълбоката като пещера църква.

Тя е огромна, таванът й се извисява толкова нависоко, че едва се вижда над главата ми. През сложната дантела на пъстроцветните стъкла се процежда бледа светлина във всички цветове на дъгата, пада върху стената и пода на църквата и аз забелязвам богатата каменна плетеница, изобразяваща светци и библейски сцени. Помещенията зад олтара се спотайват в мрачината, ала аз се отправям към тях. Пазителят може и да не успее да се вмъкне в църквата, но чудовищните размери на шефа ме карат да се чувствам уязвима. Преизпълнен е с тайнственост. Иска ми се по-скоро да открия тайника и да разбера дали липсващите страници са в него.

Отминавам олтара и се озовавам в огромен салон. От многобройните си пътувания с татко знам, че много често историческите забележителности са белязани със знаци, които помагат на посетителите да не ги отминат без внимание, така че бързешком се отправям към задната част на църквата, като пътьом оглеждам стените за указания. Зървам няколко затворени врати, ала не смея да ги отворя.

Завивам по тесен коридор. В дъното виждам врата, през която прониква лъч бледа светлина. Тръгвам към светлината и с удоволствие забелязвам, че вратата е леко открехната. Бутам я, за да я отворя още малко, и надничам през процепа.

В началото съм разочарована от видяното — вратата извежда в малка странична уличка. Струва ми се глупаво да си губя времето за място, което се намира извън истинския храм, но нещо привлича погледа ми. На една по-малка сграда недалеч от катедралата виси табела.