Мишел Зинк - Бранителката на портата

На нея пише: „Maison de la crypte.“

„Крипта.“

Разбира се, няма как да знам дали страниците са скрити в криптата, ала не съм била целия път дотук, за да седя и да чакам, докато Пазителят ме дебне пред църквата. За миг обмислям идеята да почакам Димитри, ала светкавично отхвърлям тази мисъл. Димитри ми бе помогнал в гората по пътя ни към Алтус, но аз сама бях преминала през много изпитания, докато се добера дотук.

Ако побързам, за по-малко от минута ще успея да прекося тясната улица и да стигна до входа на криптата. Силно се съмнявам, че близостта на катедралата би ми предоставила закрила сама по себе си, но нямам изход — оглеждам се, за да се убедя, че на улицата няма никого, и се промъквам през процепа на вратата.

Сигурно е станало късно, защото слънцето се скрива зад сградите от двете страни на уличката. Струва ми се, че за краткото време, през което съм била вътре в църквата, температурата се е понижила. Скоро ще падне нощта. Тази мисъл ме пришпорва и аз бързо стигам до входа на криптата и отварям вратата, която, макар и голяма, изглежда нищожна пред тази на катедралата.

Затварям я след себе си и се озовавам в малко, скромно помещение. Няма орнаменти, няма каменни ажури, нито прозорци от многоцветно стъкло, но дълбоко в душата ми се настанява покой. Незнайно защо това място, лишено от претенциозност и величавост, ме кара да се чувствам у дома си така, както се чувствах само в Алтус. От гърдите по цялото ми тяло пълзи познатата ми вече топлина и когато докосвам змийския камък, той пари ръката ми.

Влизам в стаята и с удоволствие забелязвам, че е съвсем малка. В нея има няколко врати и само един коридор, така че ми се струва, че постройката е издигната ей така, надве-натри, над тайника, докато лаврите на славата са били обрани от катедралата. Когато стигам до края на помещението, тутакси откривам извитата стълба, отвеждаща надолу до тясна вратичка. Стъпалата са каменни и аз стъпвам без колебание по тях, а щом тръгвам надолу, змийският камък започва да пари кожата под ризата ми още по-силно.

Опирам се на стените за по-голяма стабилност и се удивявам на мириса, който ме лъха от дълбините на криптата — дъх на плесен и влага. Това е дъхът на самата земя. Слизам по стъпалата с усещането, че се завръщам у дома, и вече знам, че тези стени са иззидани преди много хилядолетия. Чувствам, че те крият неща, които са ценни за нашата кауза.

Когато най-после стъпвам на пода на тайното помещение, размерите му ме изненадват. Заобиколено е с каменна зидария и макар че таванът не е и наполовина толкова висок, колкото този в катедралата, стените се издигат над главата ми. Самата крипта е доста широка и между двете противоположни стени има голямо разстояние. Всъщност е по-широка, отколкото горното помещение. Единствената светлина идва от факлите, окачени на двете странични стени, и ми е нужно време, за да свикна с нея.

Когато очите ми се приспособяват към оскъдната светлина, вниманието ми бива привлечено от олтара в края на криптата.

Тръгвам нататък, като се мъча да стъпвам колкото е възможно по-тихо. Съмнявам се дали човек би трябвало да се укорява, задето отдава внимание на подобно място, ала аз със сигурност трябва да бъда порицана заради онова, което си мисля, че бих могла да направя, за да открия страниците; щом стигам до олтара, отделям време да разгледам статуята върху него. Това е красива, макар и слабо известна скулптура на жена в мантия — предполагам, че изобразява Дева Мария.

„В полите на Бранителката. Не Девица, а Сестра.“

Като се оглеждам за последен път, аз се приближавам до статуята, а щом стигам до основите й, коленича. Камъните са студени и твърди. Студът ме хапе дори през панталоните.

Оглеждам внимателно пода, като търся нещо, каквото и да е, което би могло да ми посочи някакво скривалище, ала не след дълго отхвърлям тази идея. Оглеждам пода под олтара и статуята и в душата ми нахлува отчаяние. Няма никакъв знак. Само безкрайна редица от сиви каменни плочи, които не се различават една от друга в полумрака.

Така ми се струва в началото. Преди да зърна тъмната ивица, която различавам като размазано петно върху една от плочите.

Променям ъгъла на наблюдение с надеждата да я видя по-добре и се питам дали близостта ми до обекта не ме затруднява да го различа ясно. И тогава — да! Забелязвам същата линия да продължава и върху съседния камък, и на следващия до него. Започвам да разбирам; изтривам с ръкава си мръсотията, после скачам на крака. Отстъпвам няколко крачки назад, за да проверя теорията си.