Мишел Зинк - Бранителката на портата

Не изрекъл още думите, аз усещам топлината на змийския камък на гърдите си.

— Но… какво ще стане с теб? Какво ще правиш, ако те заловят? — сърцето ми се свива при мисълта да изоставя Димитри.

Той ме поглежда нежно.

— Не се тревожи за мен. Достатъчно съм силен, за да се погрижа за Душите. При това нали не искат мен? А ако се хвърлят в битка срещу член на Григъри, ще нарушат законите ни. Тяхната единствена цел е да те проследят до местонахождението на страниците.

Кимам и развързвам пелерината си. Подавам я на Димитри и вземам неговия черен плащ, който завързвам около врата си, като не спирам да говоря:

— Какво да направя, щом пристигна в града? — вдигам качулката си и се оглеждам със съзнанието, че губим ценно време, но не искам да пропусна нещо важно — мисълта за това ме ужасява. Внимавам да не забравя да задам някой въпрос, докато все още имам възможност.

Той приближава коня си, който застава успоредно на Сарджънт така, че с Димитри сме съвсем близо един до друг.

— Ако имаш време, попитай някого къде се намира катедралата на Шартр. А ако нямаш, тръгни към някоя църква, която и да е, и ме чакай там. Нито една Душа не може да влезе в святото място, под никаква форма и личност.

Имам толкова неща да му кажа, ала не успявам, защото Димитри се навежда и силно ме целува по устата.

— Ще дойда да те взема, Лия.

После шляпва Сарджънт по хълбока. Конят ми рипва напред, а Димитри язди плътно зад мен. Докато се носим по обратния път през гората, не спирам да се питам дали ще го видя отново. Или всички нежни думи, които пазя за него, така и ще си останат неизречени.

Както и при срещата си с Хрътките, усещам присъствието на Душите много преди да ги видя и чуя. Не мога да отрека ужасяващата връзка помежду ни, колкото и да ненавиждам онова, което олицетворяват. Известно време препускам през гората, Димитри ме следва по петите, а аз не чувствам нищо друго освен увереност, че Душите се приближават.

После внезапно ги чувам.

Те цепят направо през гората зад мен и аз лягам върху шията на Сарджънт, като го умолявам да тича по-бързо, да ни отведе до поляната край градчето, което може би е Шартр, а може би не е. Известно време Димитри галопира точно зад мен, а после, тъкмо когато грохотът зад нас се приближава и усилва, тъкмо когато осъзнавам, че Душите наистина са близо, пръхтенето на жребеца му се отклонява надясно и аз разбирам, че вече го няма.

Налагам си да не мисля дълго за неговата безопасност, нито за вероятността никога повече да не се видим. Съсредоточавам вниманието си в пътя през гората, като се опитвам да стигна до поляната.

Без изобщо да съм сигурна, че се движа в правилната посока, с огромно облекчение виждам странния камък, който здраво стои върху покритата с окапали листа земя. Внезапно усещам, че не съм съвсем сама, и се стрелвам покрай камъка към поляната, която знам, че е наблизо. През това време в душата ми изгрява надежда. Появява се увереност, че безпрепятствено ще стигна до църквата.

Но тогава още не съм чула настигащия ме тропот. Хвърлям поглед назад и видяното ме кара да застина от ужас.

Вече не ме гонят Душите, събрани на глутница. Не. Най-вероятно са постъпили според очакванията на Димитри и са го подгонили в противоположната посока. Ала една от тях не е тръгнала след него. Тя ме е открила дори в гората и е разгадала ребуса ни.

Това е русокосият мъж, онзи, чието отражение зърнах в огледалото на водата, онзи, който предвождаше глутницата. Неговият кон трополи след мен с нова сила и аз лягам на шията на Сарджънт, като се опитвам да му дам сили да избяга от преследвача си, за да се скрием някъде.

Мъжът изостава зад мен достатъчно, за да успея да се втурна на поляната в началото на нивата и да зърна каменната къща пред себе си. Този път не се осмелявам да погледна назад. Насочвам се към задната част на къщата и я отминавам, като се отправям към обора. Въздъхвам с облекчение, щом виждам, че вратите са широко отворени.

Стрелвам се вътре и скачам на земята, без да дочакам Сарджънт да спре напълно. Един бърз поглед наоколо ми дава да разбера, че в обора има само три коня.

Три коня и шест бокса.

Вкарвам Сарджънт в единия, свалям седлото му и го пускам в калта — правя всичко това за по-малко от минута. Залоствам вратата след себе с и заставам на пътеката между боксовете, като оглеждам обора за някое място, където бих могла да се скрия. Мигом го откривам. Под тавана, където складират плявата.