Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Това е Джорджина — каза Алек, гласът му трепереше от притеснение и въодушевление. — Както ти бях обещал.

Мъжът се отправи към нас и пое ръката ми със своите две ръце.

— Джорджина. Красиво име за красива жена.

Поднесе ръката ми към устните си, те бяха пълни и розови, и целуна кожата ми. Задържа ръката ми за момент, тъмните му очи се впиха в моите, после бавно се изправи и ме пусна.

— Казвам се Сол.

Потиснах импулса да отправя хаплива забележка и да го направя на пух и прах; вместо това реших да заложа на шокирана невинност и малко страх.

— 3-здравейте — преглътнах нервно и погледнах надолу към краката си.

— Справил си се добре — каза Сол на Алек. — Много добре.

Нямаше нужда да поглеждам към Алек, за да видя как буквално се разтапя от облекчение.

— Това… значи ли, че… мога… Сещаш се.

— Да, да. — Може и да бърках, но ми се стори, че нотка на раздразнение се прокрадна в приятния глас на мъжа. — После. Сега се качи горе. Ще те извикам, когато съм готов.

Алек тръгна и аз сграбчих ръкава му, все още играейки ролята на уплашена девойка.

— Чакай! Къде отиваш?

Той ми се усмихна.

— Сега се връщам. Спокойно. Нали искаше още? Сол ще ти даде каквото трябва.

Сигурно съм изглеждала ужасена, защото стисна ръката ми насърчително.

— Всичко ще е наред. Наистина.

Захапах долната си устна и кимнах колебливо. Очите му задържаха моите за малко и нещо като съжаление премина през тях. После тръгна.

— Ела, седни до мен — изчурулика Сол и отново пое ръката ми.

Заведе ме до разкошно канапе пред камината. Заля ме топлина от оранжевите отблясъци, пламъците се отразяваха в тъмните му очи. Седнах внимателно и потънах назад, тъй като възглавниците бяха прекалено големи. Седяхме в тишина.

Усмихна се в очакване и аз му отвърнах с колеблива усмивка.

— Алек каза, че можеш да ми дадеш повече от… онова нещо.

— Значи ти е харесало.

— Да. О, да. Накара ме да се чувствам като…

— Безсмъртна?

— Д-да, точно така. Моля те. Трябва ми още. Ще ти платя… колкото трябва.

Той махна небрежно с ръка.

— После ще говорим за тривиалните неща. Сега да видим дали можем да заситим глада ти. — Наведе се над малката масичка и вдигна два бокала. Бокали. Колко старомодно! — Това трябва да ти стигне, докато уредим по-голяма доставка.

Поех чашата от него. Тежеше като че ли беше от злато. Само най-доброто, ако ще пиеш храната на боговете, помислих си. Вътре имаше тъмночервена течност. Ако кристалите бяха слаба имитация на Сол, то аурата, излъчваща се от тази чаша, беше „мега Сол“. Беше интензивна и силна, вибрациите от кристалите изглеждаха незначителни на фона на това. Може би така изглеждаше втечнената амброзия.

Осъзнах, че той чака, докато обмислях нещата.

— Изпий го.

Поколебах се и този път колебанието ми не беше престорено. Да го изпия ли? Как трябваше да постъпя? Ако не го изпиех, щях да загубя прикритието си, а още не ме беше провокирал и не можех да закова копелето или както там се казва, когато забиваш у някого нещо като стреличка. Картър и Джером бяха изтъкнали, че амброзията няма да навреди на един безсмъртен; дори казаха, че безсмъртните могат да устоят на гадната зависимост много по-дълго от хората. Не че това ме накара да се чувствам по-добре обаче. Бих предпочела да се справя с този проблем с помощта на нормалните ми умения, но явно това беше лукс, който не можех да си позволя. Не можех да отлагам повече.

Усмихнах се стеснително, вдигнах бокала към устните си и отпих. Той направи същото. Кой знае? Може би подсилването на уменията ми щеше да ми дойде добре. Може би у мен се криеше амазонка, която умираше да излезе наяве и с малко помощ от амброзията щеше да прасне този тип с някой бокал.

След като Сол започна да пие, не спря. Обърна чашата, когато изпи всичко. Последвах примера му. Вкусът на това чудо не беше никак лош. Всъщност беше сладко, дори прекалено сладко. Най-странна беше плътността му. Гъсто, почти твърдо.

— Готово — каза той, взимайки празната ми чаша. — Скоро ще се почувстваш по-добре и тогава ще можем да говорим разумно. — Намести се в по-удобна поза, дългите му крака бяха протегнати и отпуснати. Имаше слабо лице и деликатни черти.

Тънките му пръсти се увиха около една от черните му къдрици. — Разкажи ми за себе си, Джорджина. Какво работиш?

— Аз… работя в една книжарница.

— Значи си запален читател.

— Опитвам се.

Посочи с глава към стената, покрита с книги.

— Самият аз обичам да чета. Няма по-висша цел от усъвършенстването на съзнанието.