Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

„Той е по-силен безсмъртен от теб. Да те нападне — особено предвид, че си един вид собственост на Джером — е абсолютно забранено. Ще се оправдаеш, че си се защитила.“

Отново отдръпнах устата си.

— Спри — казах твърдо още веднъж. — Искам да спреш. Не го прави.

— Няма да спра — сряза ме Сол; гняв разяде медения му глас. Дишаше тежко и гърдите му се надигаха от усилието. Той (или аз) беше съблякъл ризата си и можех да видя незащитената му кожа. — Няма да спра. И повярвай ми, веднъж като започна и ти няма да искаш да спра.

Пръстите на едната ми ръка започнаха да отварят торбичката, а другата се приготви да бръкне вътре. Амброзията в тялото ми замъгляваше рефлексите ми, но аз продължавах да се боря и се опитах да преценя къде би трябвало да е сърцето му.

— Три пъти те помолих да спреш. И един би трябвало да е достатъчен. „Не“ означава „не“.

— „Не“ не означава нищо от някой като теб. — Той се изсмя кратко, все още не ме приемаше сериозно. Какво ти става? Мислех, че искаш да бъдеш безсмъртна.

Ръката ми беше в торбичката и се опитваше да извади стрелата. Със Сол почувствахме силата й едновременно и той осъзна какво съм аз. Очите му се разшириха, но не му оставих време да реагира. Не мислех и не се поколебах. Както Картър ми беше наредил, просто действах — е, ударът не беше особено сръчен, разбира се.

— Вече съм, знам какво е — казах и забих стреличката в сърцето му. За миг Сол замръзна, не можеше да повярва какво се случва.

И тогава всичко се оплеска.

Да пробода Сол с това малко парче дърво беше като да пусна ядрена бомба в стаята. Взривът ме изхвърли от дивана и ме запрати на пода с разтърсващо болезнено падане. Малки предмети полетяха към стените. Картините се посипаха на земята. Прозорците на помещението се разлетяха в блестящ дъжд от стъклени парчета и паднаха вътре. Кръв и блясък се посипаха около мен в червени, искрящи пръски.

Не само моята истинска природа беше разкрита. В мига преди Сол да избухне, го бях усетила. Наистина го бях усетила. Да, той беше част от различна от моята система, но не беше някой дребен играч, опитващ се да създаде малко хаос. Той беше бог. Истински, съвсем истински бог. Трябва да изтъкна, че боговете на този свят съществуват, благодарение на вярата. Божествената им сила е правопропорционална на вярата на вярващите в тях. Затова често онези, чиито имена никой не помни, се разхождат сред нас като скитници, не по-различни от хората, с изключение на безсмъртието им. Сол обаче имаше много сила. Не като Кришна или Бог с главно „Б“, но достатъчно. Със сигурност повече от мен.

По дяволите! Току-що бях унищожила божество.

Изправих се от ембрионалната си поза и се огледах. Всичко беше спокойно, с изключение на ветреца, който влизаше през счупените прозорци. Кожата и дрехите ми бяха опръскани с лепкава алена кръв, сякаш бях хванала четка за боядисване от погрешната страна. Пулсът ми отказваше да се успокои.

Миг по-късно чух стъпки по стълбите. Алек влетя в стаята, привлечен от шума и разтърсването. Огледа се и ченето му буквално увисна до пода.

Опиянието ми не беше отминало с унищожението на Сол. Шибаната амброзия беше все още в тялото ми и се чувствах дори още по-зле. Въпреки това гневът ми към Алек беше толкова голям, че отново превъзмогнах замъглените си сетива и рефлекси и със скорост, която изненада дори мен, скочих върху него и го съборих на земята. За миг се преобразих и ниското ми и слабо тяло изведнъж се превърна в значително по-мускулесто и силно. Сграбчих Алек и върху лицето му проблясна паника, когато осъзна, че не може да мръдне и на сантиметър от хватката ми. Ударих го силно през лицето. Координацията ми не беше добра, но не се изискваше много, за да упражниш насилие.

— Кой беше той, по дяволите? Сол?

— Не знам.

Ударих го отново.

— Честно, не знам. Не знам — захленчи Алек. — Той просто… ме намери и сключихме сделка.

— Каква беше сделката? Защо ме доведе при него?

Преглътна и задържа сълзите си.

— Секс. Искаше секс. Много любовници, постоянно. Нямаше значение дали мъже или жени, стига да са красиви. Аз не трябваше да ги докосвам. Трябваше само да им давам кристали, докато поискат среща със Сол. После той… Сещаш се.

— Ги изчукваше и ги изхвърляше — довърших аз ядосано. Сетих се за Каси и красивото като фотомодел момче в кафенето. Спомних си желанието на Алек да ме накара да пия амброзия и как отказа да ме докосне, въпреки че много ме желаеше. Бях предназначена за Сол. — Но той не ми даде амбро… от кристалите. А някакъв наркотик, за да ме изнасили по-лесно.