Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Не знам — изхленчи Алек. — Хайде, пусни ме.

Затегнах хватката си и го разтърсих. Отне ми малко време да го направя, защото пръстите ми отказваха да се свият. Наложи се да положа усилия, за да запазя гнева в изражението и гласа си.

— Той какво ти даде? Плати ли ти или какво?

— Не. Той само… ме снабдяваше с кристали. Даваше ми колкото искам, стига да му водя хора.

— И така зариби групата — осъзнах аз.

— Да. Това беше единственият начин… единственият начин да станем известни. Това е всичко, което съм искал. Да сключа договор за запис и да стана известен. Беше единственият начин.

— Не — отвърнах аз, — бил е най-бързият начин.

— Чакай, какво направи на Сол? Какво ще правиш с мен?

— Какво ще правя ли? — изкрещях и гневът ми изплува над наркотика. Разтърсих го, удряйки главата му в пода. — Трябва да убия и теб! Знаеш ли какво причини на всички тези хора? На групата? В момента Дъг е в болница заради теб.

Очите му се разшириха.

— Не знаех. Честно. Не съм искал да го наранявам… Аз… аз не можах да му доставя дозата навреме. Трябваше първо да те доведа тук.

Говореше за мен и за другите жертви като за стока. Исках да го вдигна и да го хвърля през прозореца. Можех да го направя. Хората наистина бяха много крехки и въпреки че не можех да поддържам трансформацията си цяла нощ, можех да я задържа достатъчно дълго, за да го нараня жестоко.

Въпреки че по принцип насилието ме отвращава, трябва да призная, че хвърлянето на хора из стая носеше по-голямо удовлетворение, отколкото човек би помислил. След като Доминик умря, издирих продажния лекар, извършил аборта й. Бях трансформирала тялото си в маймуноподобна двуметрова мъжка фигура с огромни мускули. Нахлух в малкия, зловещ кабинет на лекаря, без да губя време. Сграбчих го, сякаш не тежеше и грам, и го запратих в стената, събаряйки разни дребни вещи и така наречените „лекарски принадлежности“. Чувството беше фантастично.

Отидох до него, вдигнах го за предната част на ризата и го ударих силно отстрани по главата — десет пъти по-силно отколкото ударих Алек. Лекарят залитна и падна, но беше дотолкова в съзнание, че да пропълзи назад като рак, в опит да избяга.

— Кой си ти? — изплака той.

— Тази вечер уби едно момиче — отвърнах заплашително. — Една руса танцьорка.

Очите му се изцъклиха.

— Случва се. Предупредих я. Знаеше какви са рисковете.

Коленичих, за да изравня поглед с неговия.

— Отворил си я и си й взел парите. Не ти е пукало какво ще стане с нея.

— Виж, ако си искаш парите…

— Искам нея. Можеш ли да ми я върнеш?

Той зяпна, разтреперан от страх. Аз на свой ред го зяпнах, разтреперана от собствената си сила. Можех да го убия. Да го хвърля отново, да прекърша врата му или да го удуша. Беше ужасно и грешно, но бях пленница на собствената си ярост и не можех да се контролирам. Честно казано беше чист късмет, че в крайна сметка повечето инкуби и сукуби имат благ характер и предпочитат удоволствията пред болката. Заради способността ни да променяме формата си, бихме могли да сме много смъртоносни за хората, ако ни ядосат достатъчно. Те не могат да ни се противопоставят. Адски сигурно беше, че този лекар не можеше.

Друг безсмъртен обаче можеше.

— Жозефин — тихо прозвуча гласът на Бастиен зад мен. — Фльор.

Когато не отговорих и не отслабих хватката си, Бастиен каза:

— Лета.

Рожденото ми име стигна до мен през пулсиращата в тялото ми кръвожадност.

— Пусни го. Не си заслужава.

— Доминик не заслужава ли отмъщение? — попитах, без да изпускам от поглед нещастника пред мен.

— Доминик е мъртва. Душата й е в друг свят. И да го убиеш, няма да промениш това.

— Ще се почувствам по-добре.

— Може би — съгласи се Бастиен, — но не е твоя работа да отсъждаш наказания на смъртните. Това е територия, резервирана за по-висши сили.

— Аз съм по-висша сила.

Инкубът постави нежно ръка върху рамото ми. Потръпнах.

— Нашата роля е друга. Ние не убиваме смъртни.

— И двамата с теб сме убивали, Бас.

— При самозащита. Да защитиш село от нашественици не е същото като да убиеш хладнокръвно. Може да си прокълната, но не чак толкова.

Отпуснах хватката си и се свлякох на колене. Лекарят не помръдна.

— Обичах Доминик — прошепнах.

— Знам. Това е проблемът със смъртните. Лесно ги обикваш и лесно умират. По-добре за всички ни ще е да се държим на разстояние.

Не докоснах лекаря, но и не помръднах. Бастиен ме дръпна нежно, все още спокоен и разумен.