Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Божествена намеса?

Намерих чантата си и извадих една от торбичките с амброзия. Странните кристали запулсираха през мен, докато ги гледах. Какво би станало? Благодарение на тях „Нощно признание“ се бяха издигнали до небето за нула време. Можех ли да се справя сама с един адски работен ден? Кристалите щяха ли да ми дадат повече издържливост и умения, за да се справя? Или щях да се превърна в лигаво секс коте? Вече не вярвах, че снощи Сол ми беше дал от кристалите. Определено ме беше натъпкал с някакъв друг наркотик, за да ме изнасили. Тези обаче… може би щяха да ми предложат вдъхновение и да ме измъкнат от тази каша.

Разбира се, проблемът с опасното пристрастяване към наркотика все още съществуваше. Само че на мен щеше да ми е за пръв път. Дори смъртните трябваше да вземат няколко дози, преди нещата да се оплескат съвсем. Картър ме беше уверил, че ще трябва повече време, преди и аз да откача. Вероятно щеше да ми се размине, стига да не се пристрастя към новото си Аз.

Може би бях прекалено уморена, но не се двоумих повече. Не мисли, просто действай. Поръчах си мокачино с бял шоколад от кафенето и щом се върнах в офиса изсипах наведнъж кристалите. „До дъно“ промърморих и обърнах чашата.

Когато ги изпих, положих глава на бюрото и зачаках нещо да се случи. Каквото и да е. Най-вече все още ми се спеше. Прозях се. Кога започваше да действа това чудо? Как щях да разбера? И, Боже мили, какво щях да правя, ако се окажеше просто поредното бедствие? А ако денят ми станеше дори още по-кошмарен? Не че това беше възможно. Имах двама писатели, планирани за тази вечер. Ревността, на която веднъж Тами се подигра, можеше да се превърне в истина. Две беше лошо число. Две водеше до съревнование. Добави още хора и ще се получи добра компания, не арена за борба за внимание. Била съм на събития, на които едновременно много писатели говорят и четат. Понякога сядат заедно и заедно отговарят на въпроси за писането, вдъхновението и издаването. Идеята беше чудесна. Щеше да бъде прекрасна възможност за феновете на тези писатели, а по-късно въпросните фенове можеха да получат и автографи. Тези събития бяха голяма работа. Трябваше много планиране, голяма реклама, да не говорим колко много персонал.

Две минути по-късно се изправих и осъзнах, че вече мога да мисля адекватно. Нямах време да се чудя кога се беше случило или какво означаваше. Имах прекалено много работа. Умът ми препускаше. След миг бях на първия етаж на лов за Анди. Връчих му списък на служителите.

— Искам да се обадиш на всички, които са в почивка днес, с изключение на болните. Виж дали могат да дойдат. Най-добре за целия ден, но в крайна сметка за колкото успеят. После попитай всички, които са първа смяна, дали могат да останат до края на деня. Кажи им, че ще им платим за извънредния труд.

Анди се втренчи в мен, сякаш никога не ме беше виждал, но не му дадох време да разпитва. Върнах се в офиса, набрах пейджъра на Мария и докато я чаках да дойде, се обадих на Мади Сато. Когато вдигна, й обясних какво се надявам да успее да направи за мен. Звучеше изненадана от молбата ми, но въпреки това се съгласи. А и обеща да се обади от мое име на някого, когото не кипях от желание да чувам.

Мария се появи, още щом затворих телефона. Тя работеше почасово и беше срамежлива и тиха. Предпочиташе да не работи на каса, ако беше възможно, и се чувстваше много по-щастлива, подреждайки рафтовете. Освен това беше забележителен художник.

Връчих й картон, който бях взела от склада.

— Искам да направиш плакат за събитието довечера.

— За раздаването на автографи? — попита тя. — Ъъ… раздаванията.

Вече всички бяха научили за дублирането на датите.

— Няма да е обикновено раздаване на автографи. Ще е литературна бурлеска. Ще е… — Премислих и набързо отхвърлих няколко възможности. — Изумруден литературен фест.

Звучеше скучно, но ясно, а понякога това беше за предпочитане пред гръмката реклама.

— Да, Първи годишен фест. Вмъкни някъде, че ще присъстват тези писатели — връчих й списъка, който бях нахвърлила. — Напиши и че ще дават автографи. И че ще имаме томбола. — Помислих още малко, съчинявайки всичко, докато говорех, идеите просто се лееха от устата ми. — И че десет процента от всички продажби ще бъдат дарени на литературен проект „Пъгит Саунд“.

— Леле — каза тя. — Не знаех, че предстоят такива неща.

— Така е — съгласих се припряно. — Аз също. Нарисувай го, напечатай го, копирай го — няма значение, само го направи. Трябва ми след двайсет минути и трябва да изглежда добре.