Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Тя примигна и незабавно се залови за работа. Междувременно проведох няколко телефонни разговора. Обяви във вестниците нямаше да свършат работа, но всички имаха уеб сайтове. Обадих се на големите ежедневници и на малките списания за изкуство. Свързах се и с местните писателски сдружения и ги убедих да разпратят имейли на членовете си. Накрая се обадих на радиостанциите. Там проявиха повече неохота да се включат в нещо без предварителна уговорка, но те най-добре можеха да ни направят реклама на момента. Водещите можеха да споменат събитието, без да е нужно да се изработва специално клип. Трябваше доста да ги убеждавам; при повечето обаче вече имахме открити сметки, та плащането беше гарантирано, а и благотворителният аспект не можеше да бъде пренебрегнат. Добре де, трудно можеха да устоят на мен. Въпреки че говорехме по телефона, аз ги ухажвах и убеждавах с безбожна вещина. По едно време Мария спря да работи и ме зяпна хипнотизирано. После поклати глава и се върна към плаката.

Анди се появи със списъка на служителите. Не беше успял да уговори колкото хора ми се искаше, но определено бяхме разширили редиците си. А и повечето от служителите през първата смяна щяха да останат до края на деня.

Точно тогава Мария довърши плаката си и той наистина изглеждаше добре. Отидох с колата до копирния център, който обикновено поемаше поръчките ни и им го връчих.

— Не — отсече категорично шефката, внезапно нарушавайки лудешкия ми ритъм. — Не мога да ги направя за по-малко от час. Ще ми трябват може би три часа.

— Час и половина? — изчуруликах аз. — Става въпрос за благотворителност. Появи се спешен случай.

Тя се намръщи.

— Спешен случай в литературата?

— Винаги има спешни случаи в литературата. Знаете ли колко деца в „Пъгит Саунд“ не могат да четат, защото нямат нужните средства за образование?

За щастие бях в бизнеса с книги и знаех цялата черна статистика. Когато приключих с нея, бойната мацка беше на ръба на сълзите. Щяла да изпълни поръчката ми, обеща тя, и то в искания от мен един час.

Докато плакатите се печатаха, отидох до „Фостърс“. Собственикът беше местен, книжарницата не беше голяма като „Емералд Сити“, но също се славеше като местна забележителност. На практика бяхме конкуренти.

Гарет Фостър, собственикът, вдигна глава, когато влязох.

— Работа ли търсите?

— Аз имам работа за вас — казах му чаровно, облягайки се на щанда. — Искам да се свържете с Абел Варшавски от мое име.

Абел Варшавски беше местен писател, който пишеше широко популярни книги за Тихоокенския Северозапад. С Гарет бяха стари приятели, така че Абел имаше изяви само в книжарницата на Фостър.

Гарет вдигна объркано вежди.

— Абел идва само тук. Знаете това.

— Знам. Точно затова не ви помолих да ми дадете номера му.

Споделих с Гарет как половината персонал в „Емералд Сити“ имат здравословни проблеми. Говорих му за благотворителност и литературна статистика. Изтъкнах, че всъщност не сме конкуренти, тъй като той беше в „Кепитал Хил“, а аз в „Куин Ан“. Освен това в книжната индустрия всички бяхме едно голямо семейство. Всички имахме едни и същи цели.

— Господи, жено — промърмори той, когато приключих. Мисля, че не си бях поела дъх по време на цялата тирада. — Сигурна ли сте, че не си търсите работа?

— Искам Абел само за тази вечер.

Той захапа устната си.

— Дали е възможно Мортенсен да дойде някой път да раздава автографи при нас?

— Хм — замислих се, пазаренето беше в кръвта ми. — Зависи. Вие затваряте няколко часа по-рано от нас, нали? Ще може ли да ми пратите няколко човека да помогнат довечера? Ще им платим, разбира се.

— Много сте наперена — промърмори той. Втренчи се в мен, все още обмисляйки, но вече знаех, че е в ръцете ми. Не можеше да устои. — Добре. Но само ако Мортенсен дойде в пиков момент, като например излизането на следващата му книга.

— Съгласна съм — не ми харесваше да деля с него Сет, но много големи автори правеха по няколко представяния в Сиатъл, когато излизаше тяхна книга. Дано Сет не се разсърдеше, че го пласирам. Е, както и да е. Щях да мисля за това по-късно.

Преди да си тръгна купих от Фостър всички броеве на „Америкън мистъри“ и „Гласът на жените“. Той се поколеба за момент, докато ги маркираше.

— Хей — погледна ме той. — Може би не сте чели разказа, който Мортенсен написа…

— Ами, нека кажем — че той не е първият, когото съм вдъхновила — казах с безгрижна усмивка, вече не ми пукаше за двойничката ми Женивиев.