Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Разбира се, ще ти ги покажа — казах и я поведох. Леле. Сестрата на Дъг.

— Как разбра за Дъг?

— Сет Мортенсен ми се обади.

Спънах се и едва не се блъснах в една витрина с книги за градинарството.

— Откъде познаваш Сет?

— Пиша за списание „Гласът на жените“. Сет имаше някои въпроси за една феминистка организация, преди около месец правеше проучване за книгата си и Дъг му даде имейла ми. Разменихме си няколко писма. Когато Дъг… се разболя, Сет намерил номера ми в Салем и ми се обади снощи.

Част от мен изпита ревност, че Сет си е писал с нея, без да ми каже, но на мига потиснах тези чувства. Беше постъпил много мило. Типично за него. Безшумно, ефикасно и внимателно. Заведох Мади в офиса и намерих дисковете в чекмеджето.

— Снощи ли шофира до тук или днес сутринта?

Тя поклати глава.

— Всъщност Сет дойде да ме вземе.

— Аз… какво? От Салем? Но това е на четири часа път!

— Знам. Беше много мил. Аз нямам кола, така че той тръгна веднага, след като ми се обади, пристигна посред нощ и ме доведе при Дъг.

Господи. Сет беше шофирал осем часа. Нищо чудно, че не дойде; сигурно беше смазан. Това означаваше, че може би не си е тръгнал от болницата, за да избяга от мен. А за да помогне на Дъг. Приятен трепет премина през мен — донякъде от облекчение, донякъде, защото това беше още едно доказателство за добротата на Сет и вниманието му към другите.

Мади ми остави номера на мобилния си и обеща да прати поздрави на Дъг. Докато излизаше от офиса, влезе Джанис.

— Здравей, Джорджина. Лорелай Билиджън е тук.

— О, добре. Чакай! — малко закъсняла реакция. — Искаш да кажеш Е. Дж. Патнъм?

— Не. Определено е Лорелай. Е. Дж. е мъж.

— Знам това, но тя ще дава автографи след седмица. Днес по план е Патнъм. Имам потвърждение от него и прочее.

— Не знам. Знам само, че тя е тук.

Завладя ме ужасното усещане, че потъвам. Последвах Джанис и се здрависах с дребна жена със здраво телосложение, на средна възраст. Бях виждала снимки на Лорелай Билиджън върху кориците на книгите й. Беше съвсем същата — от кафявата й късо подстригана коса до характерното й черно облекло.

— Ще се разходя да разгледам забележителностите, но първо исках да ви се обадя — каза ми тя.

— О, добре. Чудесно! — усмихнах се леко и си наложих да продължа да дишам.

Побъбрихме още малко. Щом си замина, се втурнах обратно в офиса на Пейдж и разрових бюрото й. Наистина в графика й пишеше, че и двамата писатели трябва да дойдат днес. На графика за персонала обаче ги беше сложила в различни дни. Плакатите в книжарницата също ги обявяваха за различни дни, но проверих рекламите във вестниците и видях, че и двамата са определени за един и същи ден. На уебсайта пишеше, че двамата ще дават автографи днес, тоест днес в книжарницата щеше да има фенове и на двамата.

Мили Боже! Беше като в лоша, изпълнена с клишета ситуационна комедия. Имахме двама партньори за танците.

Седнах на бюрото на Пейдж и разтърках слепоочията си. Как се беше случило това? Как може идеалната, стриктна Пейдж да обърка така нещата? Бързо отговорих на въпросите си: може, защото имаше други проблеми. Караше много тежка бременност и поради това не идваше на работа вече трета седмица. Едно такова нещо може да накара всеки да допусне грешка. За нещастие аз трябваше да поправям нещата.

Анди пъхна глава в стаята.

— Здрасти. Ето къде си. Брус каза да те питам дали някой може да помогне в кафенето. Нямат достатъчно хора. И Сет се обади на главната линия на книжарницата. Каза да ти предам, че няма да може за утре.

— Сет се е обадил? — попитах аз глупаво. Значи не спеше. А утре имахме уговорка да слушаме местна келтска група в един клуб. Той обаче отменяше срещата. Благородните причини, поради които мислех, че страни от мен, изведнъж ми се сториха не толкова алтруистични. — Добре. Благодаря.

Втренчих се в нищото. Светът около мен се разпадаше. Не си говорех с двамата мъже, които най-много обичах. Отговарях за книжарница, която нямаше достатъчно служители. Двама писатели щяха да дойдат довечера и двамата щяха да очакват да бъдат център на внимание и да промотират книгите си. Нямахме достатъчно място. На всичкото отгоре се чувствах като парцал. Остатъчните ефекти от наркотика бяха отвратително главоболие, а и не бях спала достатъчно. Убийството на божество определено беше изтощителна работа.

Имах прекалено много задачи и недостатъчно енергия и воля да се захвана с тях. Не разполагах и с достатъчно персонал. Трябваше ми чудо. Божествена намеса. И въпреки че не изглеждаше невъзможно предвид същността на истинската ми работа, нищо такова нямаше да се случи. Освен ако…