Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Премигнах. Леле. Това наистина беше много по-лесно решение.

— Всъщност това е фест. Не е соаре. И не забравяй, че е благотворително.

Уорън рязко обърна глава към мен.

— Ще дарим всички приходи?

— Само десет процента — успокоих го аз. — Но една жена от литературния проект остана толкова впечатлена, че иска да обсъдим съвместното ни участие в много по-големи събития за събиране на средства. Вероятно обаче ще стане чак следващата година. Разбира се през пролетта. Нали не искаме да засенчим следващия Изумруден литературен фест?

— Следващия?

— О, да. Вече е традиция.

Летях по гребена на вълната цяла вечер. Бях толкова нахъсана, че сигурно можех да спретна втори Изумруден фест още за утре сутринта. Изведнъж се сетих нещо.

— Хей, да не съм сгафила нещо?

Той потърка очи.

— Джорджина, ти си… — поклати глава. — Нямам думи. Не си сгафила. Определено не. Не сме имали толкова работа и по Коледа — и той ми отправи една от най-топлите си усмивки, спомен от времето, когато бяхме интимни. — Защо не се прибереш? Имаш нужда от почивка. Зениците ти са ужасно разширени.

— Гониш ли ме? Сигурен ли си, че не съм сгафила?

— Не си сгафила. Но чух колко често ти се е налагало да работиш извънредно наред с… всичко останало. Пейдж ще дойде другата седмица и тогава ще седнем и ще поговорим. — Изведнъж забеляза нещо. — Това на касата Гарет Фостър ли е?

Прибрах се без желание. Не беше лесно да изоставя рожбата си. Още се чувствах на върха и леко замаяна, сякаш чист адреналин течеше през вените ми. Не можех просто да се прибера. Трябваше да направя нещо. Да планирам нещо. Да действам. Няколко мъже ме загледаха, докато се разминавахме, и аз им се усмихнах провокативно — единият за малко щеше да падне в кофа за боклук. Може би имаше и други начини да ангажирам времето си тази вечер.

Телефонът ми иззвъня и вдигнах, без да се замисля. Беше Бастиен.

— По дяволите. Забравих, че трябва да проверявам кой ми звъни. Все още не говоря с теб.

— Не затваряй. Трябва да поговорим.

— Не, казах ти…

— Фльор, аз тръгвам.

Долових напрежение и умора в гласа му. Не искаше да каже, че просто ще излиза тази вечер. Еуфорията ми леко избледня.

— Тръгваш си от Сиатъл?

— Да.

— Защо?

— Защото с Дана няма да се получи нищо. И двамата го знаем.

Вече бях пред сградата на апартамента си и гледах в нищото; чаках амброзията да ми даде вдъхновение и да открия начин Бастиен най-накрая да се докопа до Дана. Тъй като нищо не се случи, реших да направя единственото, което можех.

— Веднага идвам.

Вратата беше отключена, когато пристигнах, и влязох вътре. „Мич“ стоеше в кухнята прегърбен, с гръб към мен и подпрял ръце върху плота. Отидох до него, прегърнах го през кръста и отпуснах глава на гърба му.

— Съжалявам — прошепнах.

— Аз също.

— Чрез готвенето не успя ли да опечеш нещата? — едва не се засмях на собствената си шега. Господи, тази амброзия беше върхът.

— Не. Но пък вече мога да правя разкошно крем брюле. Има в хладилника, ако искаш да опиташ — той въздъхна. — Но не, не се получи. Знаеше, че няма да стане, нали? — завъртя се и застана с лице към мен.

Погледнах встрани.

— Да. Но не исках да… Не знам. Може би се надявах. Надявах се да успееш.

Постояхме, без да говорим. Колкото и ядосана да бях, мразех да го гледам така. Разбит. Провален.

— Фльор, искам да ти се извиня за онази нощ…

— Не, ти не си…

— Първо ме изслушай — прекъсна ме той. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо за Сет.

И точно тогава, както винаги, когато бях там, на вратата се звънна. Инкубът махна отегчено с ръка.

— Не отваряй.

— Може да е тя.

— Не ми пука. Не искам да я виждам.

Той беше песимист, но аз бях пила от храната на боговете. Чувствах се сякаш можех да направя всичко. Знаех, че мога да направя всичко. Увереността ми и хитростта ми нямаха граници. Бях създала нова традиция в „Емералд Сити“ само за няколко часа. Със сигурност щях да успея да открия някаквасветлина в тунела за Бастиен, ако имах възможност да говоря с Дана лице в лице.

— Все трябва да има начин — казах и се отправих към вратата. — Стани невидим. Искам да говоря с нея.

— Ако изобщо е тя — извика той след мен.

Но все пак беше тя.

— Табита — усмихна се Дана. — Помислих, че те видях да влизаш.

Отвърнах на усмивката й. Със заслепяваща усмивка. Повече нямаше да се държа срамежливо и идиотски в нейно присъствие. Не трябваше изобщо да се правя на нещо, което не съм, а и сега бях във възможно най-добрата си форма.