Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Започна да говори за любимите си книги, а аз се усмихвах и коментирах, ако сметнех за удачно. Докато говорехме се почувствах… е, тъй като не се сещам за по-добра дума — добре. Много добре. Сякаш се бях напила с превъзходен алкохол. Крайниците ми бяха леко изтръпнали, топло усещане за еуфория се разгоря в мен. Усетих, че се смея на една от шегите му. Смехът ми беше почти искрен.

— Много си красива — каза той внезапно и се зачудих кога се е доближил толкова до мен. Трябваше да примигна, за да се съсредоточа. Стаята леко се завъртя, а ръцете и краката ми не се подчиняваха веднага на заповедите ми. Сол протегна ръка и докосна бузата ми, прокарвайки изящните си пръсти надолу по врата ми. — Красотата ти е дар.

Опитах да помръдна, главно за да проверя дали изобщо мога, а не за да избегна допира му. Честно казано докосването му ми беше приятно — изключително приятно. Накара пулса ми леко да се ускори. Открих, че все още можех да се движа. Просто бях леко отпусната.

— Сппи — припя той и хвана ръката ми, за да ме задържи. — Не се плаши. Всичко ще бъде наред.

— К-какво правиш?

Сега ръката му беше на кръста ми и устните му приближаваха мястото, където вратът ми срещаше рамото ми. Устните му, когато докоснаха плътта ми, бяха топли и пълни с обещания. Потръпнах при тази целувка и се опитах да разбера какво става.

Краткият отговор беше, че очевидно нещо се е объркало. Чувствах се замаяна и дезориентирана, сякаш бях на купон на някое братство във Вашингтонския университет. Отгоре на всичко този безсмъртен — този странен безсмъртен, когото едва познавах — изведнъж ми се стори много по-привлекателен, отколкото можех да си представя. Не бях ли дошла да му сритам задника? Защо се натисках с него? Такъв ли беше ефектът от амброзията? Това ли беше вроденият ми талант — да се надрусам и да изпитвам удоволствие от секса? Да стана дори още по-лесна, отколкото бях?

Ръцете му се преместиха надолу и разкопчаха ризата ми, за да се плъзнат и да обгърнат гърдите ми, които черния дантелен сутиен, който купих, докато бях с Дана, едва прикриваше. Сега ме целуна директно, устата му настоятелно притисна моята. Когато езикът му деликатно се плъзна между устните ми, вкусих сладост, подобна на амброзията.

„Все пак трябва да го направиш при самозащита.“

Така беше казал Картър, но изведнъж вече нямах нужда от защита — другите трябваше да се защитават от мен. Собствените ми ръце се движеха самостоятелно и разкопчаваха панталона му, а телата ни се бяха преплели върху меките възглавници.

Самозащита. Самозащита. Защо самозащита? Какво забравях?

А, разбира се. Стреличката.

Опитах се да избутам червената мъгла, която обгръщаше сетивата ми и да изчистя съзнанието си. Стреличката. Стреличката щеше по някакъв начин да спре Сол, да му попречи да наранява хора… като Дъг.

Преборих се с объркването, дръпнах устата си от Сол и се опитах да освободя и останалата част от тялото си от хватката му. Спечелих малко пространство помежду ни, но не голямо. Той все още беше прекалено близо.

— Не — задъхах се аз. — Не го прави. Спри.

Сол ме погледна изненадано и развеселено и ми изшътка.

— Не знаеш какво говориш.

— Знам. Спри.

Освободих едната си ръка и посегнах към джоба, където беше торбичката на Картър. Трябваше да освободя и другата си ръка, но Сол я държеше. Погледнах надолу и изведнъж видях, че китката му кърви. Не го бях наранила аз.

— Джорджина, на теб, сред всички смъртни жени, се пада голяма чест. Отпусни се. Не се бори. Няма да ти се случи нищо лошо. Тази нощ ще ти хареса, обещавам.

Притисна устата си към моята и отново ме изпълни заслепяваща еуфория. Измамен стон на удоволствие замря в гърлото ми. Сол прие това за примирение и отпусна хватката си върху ръката ми; преместих се така, че сега и двете ми ръце докосваха торбичката. Въпреки това битката беше трудна. Двигателните ми способности не бяха това, което трябваше да бъдат. В този момент да го целувам ми се струваше много по-важно от някаква си глупава торбичка. Съзнанието ми не искаше да се съсредоточи върху нищо друго.

Аз обаче се насилих. Единствено със силата на волята си изтласках физическото удоволствие от главата си и си припомних всички последствия от амброзията, които бях видяла: отчаянието на Каси, рязката смяна на настроенията на Дъг — от френетична приповдигнатост до отчаяна депресия и накрая безжизненото му тяло в болницата.

„Смъртните са крехки.“

Много крехки. А Сол си играеше с тях, сякаш бяха нищо. Вече угасващият огън на яростта ми се разпали отново.