Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Смешно ли ти е?

— Смешното е, че в един миг ме мразиш, а в друг ме обичаш — усмихнах се, докато пристягах бельото си. — Сигурно има много такива бракове.

— Не всичко е шега — каза той.

— Може би — съгласих се. — Но това е доста забавно.

— Отказваш ли ми?

Мушнах глава през роклята.

— Разбира се. Нямаш представа какво ми предлагаш. Това е абсурдно.

— Понякога се отнасяш с мен като с дете — заяви той и леко се надигна. — Не си много по-възрастна от мен. Нямаш право да се държиш толкова зряло… най-вече защото си…

Усмихнах му се.

— Курва? — Имаше благоприличието да изглежда засрамен. — И това, скъпи, е проблемът. Въпросът не е само, че ще скандализираме семейството ти. Дори и да се оженим, ти никога няма да го преглътнеш. Ще живееш до края на брака ни — който сигурно няма да продължи дълго — с натрапчивата мисъл за всички мъже, с които съм била. Ще се чудиш дали някой не е бил по-добър от теб. Ще се чудиш дали с тях не съм правила неща, които за теб са нови и непознати.

Той се изправи ядосано и навлече панталона си.

— Мислех, че ще си ми благодарна.

— Поласкана съм — казах студено, — но нищо повече.

Не беше съвсем вярно. Истината бе, че въпреки младостта и рязката смяна на настроенията му, харесвах Етиен. Много. Имаше нещо у него, което ме привличаше. Може би защото цялата тази емоционалност и гордост идваше от артистичната му натура. Хобито му беше да рисува. Ето още една проява на манията ми към мъже на изкуството. За щастие по онова време имах достатъчно разум да не се обвързвам с хора.

— Иска ми се да можехме да избираме кого да обичаме — каза горчиво той. — Нямаше да избера теб. У теб има нещо, което ме привлича и не мога да му устоя.

— Съжалявам — отвърнах нежно, изненадана от лекото пробождане в сърцето. — Само почакай да се ожениш. Съпругата ти ще те накара да ме забравиш.

— Не. Тя не може да се сравни с теб.

— Обикновена ли е? — държах се егоистично може би, но често чувах такива неща.

— Скучна — отговори той.

После се чу смразяващ кръвта писък. Писък, изпълнен с ужас. Забравих за Етиен и изхвърчах от малката усойна стая. Изтичах в дъното на коридора до събралите се хора и източникът на крясъците.

Беше Доминик. Беше просната на един тесен сламеник, цялата в кръв.

— Господи! — задъхах се и коленичих до нея. — Какво се е случило?

Но вече знаех отговора. Не беше нужно да слушам обясненията на една от другите танцьорки. Не бях откликнала на молбата й за помощ от преди две седмици, тъй като бях заета със собствения си шеметен романс. Затова и тя сама беше потърсила решението, на което много жени от нисшата класа се спираха. За съжаление, в онези дни нямаше техника и инструментите не се стерилизираха. Абортът беше опасна и често смъртоносна процедура.

— Господи — казах отново. Винаги съм изпитвала нужда да призовавам създателя ни, въпреки че на теория се бях отрекла от него.

Стиснах ръката й, не знаех какво да правя. Полуоблеченият Етиен се появи сред насъбралите се хора. Погледнах го отчаяно.

— Трябва да доведеш лекар. Моля те.

Въпреки че нараних гордостта му като го отхвърлих, в този момент не можеше да ми откаже. Видях го да тръгва, но Бастиен го хвана за ръката.

— Не, вече няма смисъл. — А на мен каза: — Тя е мъртва, Фльор.

Погледнах младото лице на Доминик. Кожата й беше бледа, очите й — празни и втренчени в нищото. Знаех, че трябва да ги затворя, но изведнъж не исках да я докосвам. Пуснах ръката й, бавно отстъпих и вперих ужасено очи в нея.

Определено не за пръв път виждах труп, но този път нещо, за което никога не се бях замисляла, ме порази с шокираща яснота. В един миг беше там, в следващия я нямаше. Разликата беше един удар на сърцето.

Мирисът на смърт увисна във въздуха, обрисувайки ужасната истина за хората. Колко кратък беше животът им. И крехък. Бяха като хартиени кукли сред нас, превръщаха се в пепел само за едно мигване. Колко пъти бях виждала хора да се раждат и да умират за едно хилядолетие? Колко пъти бях гледала как преминават от пеленачета до умиращи старци. Мирисът на смъртта. Тя сякаш щеше да ни погълне. Как така никой не я усещаше? Мразех я… и се страхувах от нея. Имах чувството, че се задушавам и отстъпих още назад.

И Бастиен, и Етиен се протегнаха към мен в несръчен опит да ме успокоят, но аз не исках утехата им. Доминик, едва излязла от детството, кървеше до смърт пред очите ми. Колко крехки бяха хората. Трябваше да се махна, преди да ми прилошее. Обърнах гръб на онези, които искаха да ме утешат, и избягах.