Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Добре ли си? — попита Сет внимателно. Гласът му беше тих и премерен, но видях нещо досега непознато за мен в погледа му. Не гняв, а нещо друго гореше в очите му. Беше ми казал веднъж, че винаги внимателно подбира битките си и се зачудих какво би направил, ако решеше, че инкубът е заплаха за мен.

— Добре сме — отвърнах. Откъснах се от хватката на Бастиен и той не ме задържа.

— Да — потвърди той със студена усмивка. — Добре сме.

Отдалечи се от мен, но спря, когато стигна до Сет.

— Трябва да си поласкан — каза му Бастиен. — Повечето жени викат Господ по време на секс, а Фльор крещи името ти. Човек би помислил, че си божество, предвид колко пъти отдаде почит на името ти снощи.

Продължи към дневната, а аз дори не се забавих да видя реакцията на Сет. Втурнах се след Бастиен.

— Изчезвай! — креснах му. Погледнах към другите безсмъртни. — Всички вие, изчезвайте веднага .

Питър, Коди и Хю ме погледнаха изненадано. Бях ги гонила много пъти, но никой не ме беше чувал да държа такъв тон. Затова и ме послушаха. Изнизаха се през вратата за по-малко от минута. На излизане Бастиен ми хвърли мрачен поглед.

Когато си заминаха, поех дълбоко въздух и се обърнах към Сет. Гняв и отчаяние бушуваха в мен.

— Нека позная. Искаш да знаеш какво искаше да каже.

Лицето му беше неразгадаемо.

— Честно казано не знам — изведнъж гласът му прозвуча уморено. — Не знам дали искам да знам.

— Хубаво, но така или иначе ще ти кажа.

Думите ме разкъсваха, докато ги изричах, но вече не исках да го пазя в тайна. Не само защото Бастиен беше хвърлил бомбата, а защото знаех, че няма да издържа мисълта за това да ме тормози постоянно. Прекалено много ме болеше. Разговорът с инкуба ме накара да го осъзная.

Не споменах нищо за снимките, но му разказах всичко останало. Всичко.

Когато приключих, той не каза нищо. Гледаше в някаква несъществуваща точка в пространството с безизразно лице. След две минути разкъсваща тишина, накрая се обърна към мен.

— Та как се справих?

— Не е смешно — казах аз.

— Струва ми се удачен въпрос.

Погледнах го и обгърнах тялото си с ръце.

— Само това ли ще кажеш?

— Аз… всъщност не знам какво друго да кажа.

— В този момент трябва да ми се разкрещиш.

Вдигна вежди.

— О, разбирам. Не знаех, че вече си написала сценария.

— Това не е… Виж, спах с друг. И не само спах. Не беше нужно да го правя… не и както ми се налага да го правя със смъртни. Разбираш това, нали?

— Да — каза той, все още убийствено спокоен.

— А и не бях пияна или нещо такова. Може би бях леко пийнала, но можех да се контролирам.

— Добре.

— Не си ли ядосан?

— „Втрещен“ е думата, за която се сещам. А и идеята, че някой се е въплътил в тялото ми, е по-объркваща и от секса.

— Не се беше въплътил в теб и… Аз знаех, че е той.

— Разбирам, но все пак е странно.

Когато отново замълча, можех само да го гледам невярващо. Той улови погледа ми и се вгледа в мен.

— Ти какво искаш? — този път прозвуча раздразнено, почти ядосано. — Искаш да се ядосам? Да те… накажа или нещо такова? Това ли искаш?

Замълчах и осъзнах, че точно това исках. Бях чела книга за един мъж, който шофирал пиян и случайно убил момиче. Семейството му имало власт и успели да го спасят от затвора, но той бил отвратен от това. Желаел пречистващия катарзис на истинското наказание, искал да плати за престъплението си. Сега аз имах нужда от нещо такова.

— Това заслужавам — отвърнах на Сет.

Гласът му беше студен.

— Е, точно сега няма да се отнеса така с теб. Не можеш да диктуваш чувствата ми. Съжалявам.

Устата ми увисна, не бях сигурна какво да правя при този обрат на събитията. Звъненето на телефона прекъсна мислите ми. Погледнах към чантата си и оставих гласовата поща да се включи. Миг по-късно телефонът пак звънна.

— Трябва да вдигнеш — каза ми Сет.

Не исках да говоря с никого. Исках да се скрия в някоя дупка. Все пак обаче взех телефона и погледнах екрана. Номерът не ми беше познат. Можеше да е Джером. Ако не отговорех, имаше вероятност демонът да се появи при мен, а може би само това би могло още повече да влоши нещата.

— Съжалявам — казах меко на Сет и вдигнах телефона. Не знаех дали се извинявам за прекъсването или за онова, което бях направила с Бастиен. — Ало?

— Здрасти, Джорджина. Уайът е.

Трябваше ми малко време да се сетя кой е. От групата на Дъг.

— Здравей. Как си?

— Зле. Не знаех на кого да се обадя. В болницата съм с Дъг.