Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Значи трябва да го нападна от засада.

— Това е груба дума. Да кажем, че трябва да изглежда като самозащита.

— Значи мислиш, че играта ще загрубее достатъчно, че да трябва да се защитавам?

Той се поколеба.

— Не знам. Наистина не знам.

— Да, но ако е изключително мил и просто ми продаде голямо количество амброзия, какво да правя? Ще изпуснем златна възможност.

— Както казах, не знам. Наистина. Честно казано… ако толкова лесно можеш да стигнеш до него, сигурно има някаква уловка. Ще внимаваш, нали? — сега лицето му беше много сериозно. — Ти си умна. Ще се справиш.

— И, предполагам, аз така и няма да разбера кой всъщност е той?

— Вярвам, че незнаещите са блажени.

Вдигнах ръце — не знаех какво друго да кажа. С Картър си разменихме още няколко шеги и той се изправи. Поколеба се и ме погледна любопитно.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим? Очевидно нещо те притеснява.

— Така е, но трябва сама да се справя с проблема.

— Добре. До скоро. — Докато мигна и ангелът беше изчезнал.

Сет се появи около час по-късно, по лицето му имаше петънца синя боя.

— Сега Тери и Андрея боядисват кухнята.

Усмихнах му се, преглъщайки бурните емоции, които бушуваха у мен.

— Как успяваш да се изцапаш, без дори да боядисваш?

Намерих парцал и безуспешно се опитах да изчистя лицето му. Близостта му ме накара да си спомня за снощи. Как ръцете му галеха гърдите ми. Как го усещах вътре в мен, как ме изпълваше. Как телата ни се движеха заедно. Как устните му леко се разделиха, когато свърши.

— Не може да се изчисти — казах рязко и се дръпнах.

— О, добре.

Бях раздразнителна и мълчалива през цялата вечер, стегната и сдържана при всяко негово докосване. Сет усети настроението ми и ме остави на мира. Повървяхме няколко пресечки надолу по улицата до едно кино, където даваха само филми, номинирани за Оскар и независими продукции. Гледахме една такава и признавам, наистина успя да ме разсее, макар и само за два часа.

После седнахме в един италиански ресторант и му позволих да ме въвлече в разговор за достойнствата на филма. Останах изумена, че устата ми поддържаше разговора, докато останалата част от мен беше в съвсем различен свят.

Отново и отново си припомнях случилото се снощи, но не само секса. Анализирах всички събития, които бяха довели до него. Защо го бях направила? Какво ме накара да склоня? Може би наистина беше безкористен опит да премахнем изкушението от връзката ми със Сет? Може би беше болезнено желание да намеря утеха у Бастиен? Или пък най-вероятно чисто егоистична проява от моя страна? Изгарящ копнеж да се докосна до нещо, което не можех да имам — не защото това щеше да помогне на връзката ни, а просто защото исках да го направя. Исках това удоволствие. Жадувах за тялото му и се бях отдала на хедонизма, за който толкова копнеех. Все пак бях същество на ада. Вече се бях убедила, че самоконтролът не е сред силните ми страни.

Въпреки това нищо не можеше да промени случилото се. То се случи и трябваше да направя нещо по въпроса. Или… може би не.

Сет седеше срещу мен, изглеждаше щастлив и доволен, докато разговаряхме. Наистина понякога незнаещите са блажени. Замислих се за списъците. Ако не научеше, истината нямаше да го нарани. Можехме да продължим постарому. Единственият проблем беше, че аз знаех истината. Трябваше да живея с предателството си, не само по отношение на физическата ни връзка, а и на честността и откровеността помежду ни. Още една точка към списъка с тъмни и отвратителни тайни, които пазех.

— Тук ли си, Тетида? — попита изведнъж той.

— А?

Отправи ми лека, сладка усмивка и протегна ръка да хване моята.

— Изглеждаш, сякаш си на километри от тук.

Отвърнах му с нещо като усмивка. Очевидно не се справях толкова добре, колкото си мислех. Погледнах го, проследих любимите ми черти с поглед и поклатих глава. Не можех да го направя. Не можех да му кажа. Не още.

— Просто съм изморена — излъгах.

Разделихме си порция джелато 19 19 Вид италиански сладолед. — Бел.прев. и се върнахме в апартамента ми. Тъкмо се приготвяхме да играем скрабъл и усетих приближаващите аури на безсмъртни.

Изръмжах, не исках да се разправям с тях.

— По дяволите, всички са тук!

Сет изглеждаше объркан, докато не чухме почукването на вратата. Отворих и пуснах вътре Хю, Питър, Коди и Бастиен.

— Жива си — каза весело Питър, задушавайки ме в прегръдката си. — Опитахме се да ти се обадим тази вечер.