Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Колко крехки са хората — прошепнах на Дъг.

Чувството, което бушуваше у мен там, край леглото му, не беше мъка или отчаяние. Беше гняв. Нажежен до бяло гняв. Хората бяха крехки, но някои от тях бяха под моя закрила. Дори и да беше глупаво от моя страна, не можех да загърбя задълженията си. Дъг беше един от моите хора. И някой беше скъсил още повече краткия му живот.

Изправих се, стиснах за последно ръката му и излязох от стаята. Шокираните погледи на Кори, Мин и Уайът говореха, че изглеждам страховито. После забелязах нещо и натиснах копчето за пауза на праведния ми гняв.

— Къде е Сет?

— Каза, че трябва да тръгва — отвърна Кори. — Остави ти това.

Подаде ми лист хартия с нечетливия почерк на Сет.

„Тетида, ще говорим по-късно.“

Втренчих се в бележката и изведнъж престанах да чувствам. Вцепених се. Съзнанието ми не ми позволяваше да мисля за Сет. Смачках листа, взех си довиждане с групата и си тръгнах от болницата. Когато стигнах фоайето, извадих телефона и набрах един номер.

— Алек? Джорджина е.

— Здрасти, Джорджина — долових тревожна нотка в гласа му. Прозвуча почти отчаяно.

— Беше прав — започнах с надеждата, че и аз звуча отчаяно. — Беше прав. Трябва ми още. Веднага. Тази вечер. Ще може ли?

— Да — каза той. В гласа му ясно долових облекчение. — Разбира се, че може.

Незабавно уговорихме мястото на срещата. Не беше прекалено рано. Бях в емоционален ад последните двайсет и четири часа и смятах да си го изкарам на Алек. Не можех да чакам. Това, че той изглеждаше въодушевен да ме види, беше просто черешката на тортата.

— О, Джорджина? — попита той, малко преди да затвори.

— Да?

Гласът му беше странен, не можех да разбера какви чувства се криеха зад него.

— Нямаш представа колко се радвам, че се обади.

Къщата на дилъра беше разположена встрани от пътя — като всички зловещи къщи, предполагам. Като изключим предубежденията ми обаче, тя изобщо не изглеждаше зловеща. Беше голяма и скъпа, простираше се върху красива, добре поддържана морава, която се виждаше и през нощта. В регион, където зелените площи бяха кът, това беше знак, че са валяли пари. За разлика от дома на Бастиен, наблизо нямаше любопитни съседи. Къщата беше от много висока класа и нямаше как да е в някакъв квартал на предградията.

— Къде сме? — попитах. Това ми се стори подходящия наивен, глупав въпрос, който трябва да задам. Срещнах се с Алек в центъра и после дойдохме тук с неговата кола. Бяхме на около двайсет минути път извън града.

— Той живее тук — отвърна ми доволно. Настроението му се подобри като се приближихме до къщата. — Той ще ти хареса.

Колата следваше дълга, криволичеща алея и накрая спря пред гаража. Със странен старомоден жест ми отвори вратата на колата и ме подкани да го последвам вътре. Погледнах очукания му форд топаз и неминуемо си помислих, че да си лакей на безсмъртен наркобарон би трябвало да е по-добре платено поприще.

Алек ме поведе към страничната врата на къщата и дори аз се изненадах от интериора. Първата дума, която мина през съзнанието ми, беше „разкош“. При това не изглеждаше пошло. Тук цареше пищност, която буквално можеше да те омагьоса. Стените, подът и таванът бяха от лъскаво тъмно дърво. Сякаш бяхме в хижа; по-точно в хижа, чиято цена беше седемцифрена. Маслени картини в пастелни цветове висяха в позлатени рамки по стените; имах достатъчно познания да преценя, че не са купени от магазин за домашни потреби.

Пресякохме фоайето и попаднахме в подобна дневна. Център на стаята беше огромната камина, чиято тухлена фасада се извисяваше до тавана. Пейзаж от многоцветно рисувано стъкло висеше над отвора на камината и пламъците от горящия огън, заедно с няколко стратегически разположени свещи, бяха единствената светлина в помещението. Нищо електрическо.

На мекото, мъждукащо осветление успях да усетя мъжа, още преди да го видя. Долових същата непозната аура на безсмъртен като на концерта, плюс още нещо. Толкова близо до него забелязах, че излъчването му беше подобно на кристалите, сякаш те бяха слаба, изопачена версия на първообраза. Вибрациите, които ме заляха, бяха странни, но не толкова объркващи като вибрациите на кристалите.

— Алек — казах с кадифен глас, — кой е прекрасният ти приятел?

Мъжът се изправи от канапето с плавно движение. Видях същите черти като преди — безупречна матова кожа, дълга черна коса, високи скули. Отново носеше първокласни викториански дрехи, разкошна копринена риза, която разкриваше гладката му кожа през V-образното деколте.