Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— При инкуба ли беше? — попита Джером след малко.

Кимнах.

— Той мисли, че постига успех.

— Той мисли? — попита демонът, вдигайки едната си вежда. Зачудих се дали Джон Кюсак може да прави така. — Нима се съмняваш?

— Не съм казала такова нещо.

— Но и не каза, че е постигнал успех.

— Грешка на езика. Обърках се.

— Рядко правиш такива грешки, Джорджи. Освен това наистина вярвам, че знаеш това-онова за съблазняването. И по всяка вероятност и за човешката природа.

— Това-онова?

Картър се засмя на скептичния ми тон.

— Та — продължи Джером, — според твоето експертно мнение, приятелят ти ще се справи ли или не?

Щях да кажа „разбира се“, но Картър щеше да долови лъжата. По дяволите, сигурно и Джером щеше да се усети.

— Не знам. Трудно е да я разбереш. Много странна жена — свих устни и се замислих. — Но ако някой успее да я съблазни, то това ще е Бастиен. С моя помощ. — Поколебах се, преди да продължа. — Знаеш за историята с Бартон, нали?

— Разбира се. Бастиен е постъпил много глупаво.

— Вероятно. — Не исках да критикувам един от най-добрите си приятели точно пред тях. — Но точно нашият вид не е известен със самоконтрола си. А и изглежда някак глупаво Бартон да се връзва така. Тя така или иначе спи, с когото й падне. Какво значение има още един, бил той безсмъртен или не?

— Да го направиш с безсмъртен е много по-различно — каза Картър сериозно. — Най-вече ти би трябвало да знаеш това. Какво би си помислил Сет, ако спиш с мен?

— Това предложение ли е? — обърнах се към Джером, преструвайки се на въодушевена. — Ще мога да се оттегля, ако преспя с ангел, нали? И ще получа пълна пенсия и всичко останало?

— Зависи от ангела — прозя се Джером.

Картър запази безпристрастната си усмивка, необезпокоен от шегите ми с целомъдрието и безсмъртния му статус.

— Знаеш какво искам да кажа. Има разлика дали работиш или го правиш заради себе си.

Кимнах. Знаех какво има предвид и беше прав — връзката ми със Сет ме беше направила много чувствителна към нюансите.

— Не дойдох да говорим за това — казах. И двамата често ме въвличаха в теми, които не исках да обсъждам.

— Добре, осветли ни тогава — каза архидемонът снизходително. — Умирам да разбера какво те е откъснало посред бял ден от конспирацията в предградията и интригата със смъртния.

— Всъщност пак става дума за смъртен.

Обясних им накратко ситуацията с Дъг. Джером запази обичайното си незаинтересовано изражение. Картър също почти успя, но, преструвка или не, той все пак беше ангел и докато говорех, видях в погледа му да проблясва състрадание. Не можеше да се въздържи.

— Успях да накарам Алек да ми даде от наркотика и сега искам да знам какво представлява. Вие двамата ми се струвате най-подходящи да го погледнете.

Незаинтересоваността на Джером прерасна в изненада.

— За това ли ти трябвам? Да идентифицирам наркотици? Да ти приличаме на агенти от отдела за борба с наркотиците?

Картър се протегна лениво.

— Помниш ли добрите стари дни, когато сукубите искаха защита от исполини и други смъртоносни създания? Това говори много за времената, в които живеем, повярвай ми.

Оставих ги да се позабавляват за моя сметка; насилих се да запазя спокойствие и да не кажа нещо, което да ми навлече неприятности.

— Приключихте ли? — попитах минута по-късно. — Защото наистина искам да го погледнете.

— Ще споделиш ли стоката с нас, ако ти кажем какво е? — попита Джером.

Завъртях очи и посегнах към чантата си. Със замах хвърлих торбичката на масата, така че да се плъзне и да спре точно пред тях.

Усмивките им се стопиха.

Втренчиха се в торбичката за момент и после, в почти идеален синхрон, погледнаха един към друг и после към мен.

Когато Картър заговори, в гласа му долових хумор, но горчив хумор.

— Може би не трябва да изключваме все още свръхестествените чудовища.

— Как — възкликна Джером, пръхтейки през ноздрите си — винаги успяваш да се забъркаш в такива каши?

Местех погледа си от единия към другия.

— Какво? Какво има?

— Това, Джорджина — заяви Картър и потупа с пръст торбичката, — е храната на боговете.

Дузина остроумни забележки дойдоха на езика ми, но напрегнатите погледи и на двамата ме накараха да се спра. Вместо това зададох най-очевидния въпрос:

— Какво искаш да кажеш?

Устните на Картър се извиха в нещо като усмивка.

— Господи! Мислех, че това е по твоята част. Гръцка митология.