Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Защото така е правилно.

— Не знам къде си бил след създаването на вселената, но думата „правилно“ не е в речника ми.

— Той трови смъртни.

Джером скръсти ръце на гърдите си.

— Не ми пука.

— Прави го на твоя територия. Точно под носа ти.

— Не се опитвай да ме убеждаваш. Той няма връзка с нас. Може да прави каквото си иска със смъртните.

За пореден път ми се прииска да се намеся, но се въздържах. Винаги ме е изнервяло да слушам как Картър и Джером спорят. Най-вече, защото не се случваше често. Обикновено около тях витаеше дразнеща солидарност, макар да бяха Доброто и Злото. И, разбира се, винаги когато спореха, се чудех дали няма да се случи нещо ужасно, ако нервите на някого не издържат. Преобърнати маси. Експлодиращи чаши. Появяването на Четиримата конници 18 18 Четиримата конници на Апокалипсиса: война, глад, чума и смърт — глава 6 от „Откровението на Йоан“ или „Апокалипсис“, последната книга от Библията. — Бел.прев. .

Все пак бях сигурна, че Картър няма да остави нещата така. Щеше да спечели. Както вече казах, не знаех дали мога да му се доверя, но наистина го уважавах — както и уменията му да убеждава.

— Това е игра на власт — предупреди Картър. — Не би трябвало дори да пробва. Времето му е отминало; вече ние контролираме играта. Това е обидно за нас, най-вече за теб, тъй като именно вие определяте териториалните граници. Мирише ми на негласно предизвикателство.

Това вече оказа ефект върху демона. Той знаеше, че Картър го баламосва, но все пак поддаде. Ненапразно гордостта беше един от седемте смъртни гряха. Джером, като верен слуга на ада, нямаше как да не е докачлив. И преди съм виждала гордостта му да го води, не обичаше някой да си играе с репутацията му. Демонът може и да имаше много слабости, но това беше нещото, което щеше да го накара да действа незабавно.

— Не можем да се месим — каза решително той. — Знаеш това. Въпреки че ние водим играта, би означавало открита война. А изобщо не бих искал да се оправям с последиците.

— Съгласен съм — промълви ангелът и те отново замълчаха.

Гледах ту единия, ту другия и чаках някой от двамата да предложи гениален план. Гениален план, в който ангелът и демонът водеха страховита битка за унищожението на Алек и отвратителния му приятел доставчик.

— Джорджина може да го направи — каза изведнъж Картър.

— Какво? — изпищях аз. Не точно това си представях.

Втренчиха се в мен. Тъмен гняв проблясна в очите на Джером, но изчезна толкова бързо, колкото се появи.

— Хм. Може би.

— За какво говорите? Няма да се бия с никого.

— Няма да ти се наложи да се биеш — каза Картър със сериозно изражение. — Но може да бъде опасно, ако не се направи както трябва.

— Защо аз да го правя?

— Защото ти, Джорджи, имаш по-малка сила от нас. Ти си предмет на по-малко проверки и последствията ще са по-незначителни. Разликата е като между една държава да обяви война на друга и да избухне малък бунт.

— Страхотно — казах и потънах в стола си. — Аз съм малка.

Картър се усмихна отново.

— Искаш ли да помогнеш на Дъг?

Мина една секунда.

— Знаеш, че искам.

— Сериозен съм като казвам, че ще е опасно, но ако внимаваме, няма да ти се случи нищо лошо.

Спомних си мрачното отчаяние на Дъг и безразсъдното му поведение. Мисълта, че амброзията го унищожава, се вклини в съзнанието ми.

— Да, добре. Съгласна съм. На всичко. Опасно или не. — Направих пауза. — Какъв е планът?

Никой не отговори.

— Хайде! Нима очаквате да го направя, без да знам какво правя?

— Трябва малко предварителна подготовка — обясни Картър, очевидно доволен от смаяния ми поглед. На лицето му обаче беше изписано и още нещо… гордост, помислих си аз. Благородна гордост, че някой е взел правилното решение. А не онзи вид гордост, която те кара да правиш прибързани неща. — Когато сме готови, ще ти кажем. Аз ще те намеря.

Направих гримаса.

— Нали разбирате, че този отговор не ме удовлетворява особено.

— Нали разбираш — отвърна Джером, — че друг няма да получиш.

Картър беше малко по-мил.

— Междувременно обаче трябва да стигнеш до доставчика. Той е онзи, когото трябва да държиш под око. Баламосай Алек. Направи каквото трябва.

Кимнах. Това го можех и насън. Почувствах облекчение, че отново съм в свои води.

След като ги оставих, загърбих проблема с амброзията и отидох у Сет да играем скрабъл — бяхме се уговорили по-рано. Бях се заклела, че този път няма да мамя, но все пак зависеше с колко щях да падна. Когато пристигнах обаче, Сет не беше в състояние да играе.