Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Довърших каталогизирането и подреждането на книгите към два сутринта. Накрая всички книги бяха по лавиците в кабинета или в дневната и всички бяха подредени по жанр и автор — достойно за стандартите на „Емералд Сити“. В кабинета вече имаше място за бюро.

В спалнята Сет все още пишеше в тъмното, само на светлината на монитора. Целунах го по бузата още веднъж и заспах в леглото му изтощена.

Събудих се часове по-късно, когато някой целуна мен по бузата.

— Здрасти — промърморих сънено и се опитах да издърпам Сет в леглото при мен. — Навеждаш ме на шантави идеи.

Той се наведе и залепи една целувка на носа ми. Сутрешното слънце озаряваше медните кичури в рошавата му коса, която хвърляше обичайната сянка върху лицето му. Гледаше ме нежно, чувствените му устни се усмихваха.

— Подредила си книгите ми. Всичките.

— Трябваше. За Бога, ако някой в „Емералд Сити“ беше разбрал, че не съм го направила досега, щяха да ме уволнят.

Сви се до мен и ме прегърна с една ръка.

— Прекалено си добра за мен, Тетида. Понякога съм такъв идиот.

— Спри да се подиграваш на любимия ми писател, че ще те набия.

— Говоря сериозно. Губил съм момичета заради много по-дребни неща от снощното ми изпълнение.

— Не беше толкова лошо. Държал си се и по-зле. — Надигнах се леко. — Колко приятелки си имал досега?

Бръчици от смях се появиха около очите му и така беше дори още по-сладък.

— Всичко беше, за да имам материал за книгите, кълна се.

Каква ирония — осъзнах аз — накрая пак се оказах обвързана с човек на изкуството. Преди много време съпругът ми понякога обичаше музиката повече и от мен. Обичах го именно заради тази негова страст, но я и мразех. Подобни сценарии често се повтаряха сред смъртните през вековете.

— Как се получи главата? — попитах и разроших още повече косата му.

— Добре. Дори чудесно. — Погледна ме нежно и леко смутено. — Би ли искала… Би ли искала да ти дам да четеш черновата, докато работя по нея? Да видиш как върви?

Замръзнах като осъзнах колко ценен подарък ми поднасяше. Веднъж Сет беше казал, че никога не би позволил на някого да чете първите чернови. Не искаше някой да повлияе на собствените му мисли. Едва след като завършеше ръкописа и беше сигурен, че е постигнал съвършенство, позволяваше на издателската хайка да го погледне. Предложението му ме развълнува и трогна.

— Не — казах нежно с усмивка. — Но ти благодаря. Не искам да нарушавам нормалния ти цикъл на работа. Може би… може би ще го прочета, когато си почти готов да изпратиш ръкописа.

Кимна и отвърна на усмивката ми. Нещо премина между нас, но то нямаше нищо общо нито с ръкописа, нито с подреждането на книги, макар и да беше породено от тях.

— Заповядай — каза той и се изправи. Обърна се към близкия стол и вдигна поднос, който дори не бях забелязала. — Понеже ме нахрани снощи…

Погледнах към подноса в скута ми. Палачинки — усмихнати личица — с кленов сироп. Хубаво силно кафе. Дори малка ваза с две стръкчета лилави ириси. Сет си падаше по лилавите цветя. Докоснах едното кадифено венчелистче.

— Не си ги взел от кухнята. Трябва да си станал много рано, за да ги купиш.

Той поклати смутено глава.

— Изобщо не съм лягал.

Не се изненадах, когато Сет легна до мен и заспа, докато аз ядях палачинките. Довърших изключителната закуска, измих чиниите и тръгнах за работа, но му оставих бележка да ми се обади по-късно.

Бях толкова свикнала с отсъствието на Пейдж и Уорън от книжарницата, че сякаш те вече не работеха там. Когато пристигнах, намерих Дъг и както се надявах, той наистина ми даде номера на Алек, но не и без да се посмее за моя сметка.

Обадих се на Алек в обедната почивка, не бях сигурна дали ще си е вкъщи. Беше там и звучеше повече от доволен да ме чуе. Да, да, разбира се, че ще ми даде. Много се радвал, че ми е харесало. Продиктува ми адреса на заведението, в което щял да бъде и ми каза да мина след работа.

Пристигнах пет минути след като смяната ми свърши. Заведението беше съвсем обикновено, в него нямаше нищо тъмно или злокобно. Изобщо не приличаше на стереотипното заведение за наркосделки. Забелязах Алек на една маса отзад, но с него имаше някого. Не исках да ги прекъсвам и се наредих на опашка, за да си взема мокачино.

Приятелят на Алек беше млад мъж, по-млад и от него, бих казала на около осемнайсет. Красив. Беше прибрал гъстата си тъмноруса коса на опашка в основата на врата, а лицето му беше с правилни и волеви черти. Когато се усмихна на някакъв коментар на Алек, видях идеално бели зъби на фона на загорялата му кожа. Сигурно скоро щеше да се появи по рекламите на „Абъркромби & Фич“.