Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Той седеше на бюрото в спалнята, челото му беше чаровно набраздено и се взираше в компютърния екран, очевидно в опит да го накара да направи нещо само със силата на волята си. Знаех, че в апартамента му има кабинет, но той явно бе пълен с неразопаковани кашони и затова ползваше спалнята и като работно място. Тук имаше всичко необходимо. Ако към стаята имаше баня, сигурно никога нямаше да излезе от нея.

— Може ли да ми дадеш… още… един час? — попита разсеяно, без да ме поглежда, когато усети, че съм в стаята. — Трябва да довърша тази глава.

Това беше риторичен въпрос. Дори и да не исках да му отпусна още един час, щеше да продължи да пише. По-лесно щеше да бъде да преместиш планина, отколкото Сет, когато работи върху нещо. Примирих се, целунах го по бузата и се отправих към кабинета да си намеря нещо за четене. Ровенето в кашоните обаче не даде резултат. След като изпразних няколко, реших да се потрудя и да свърша работата както трябва.

Изпразних всички кашони, дори и онези в дневната. Не знам колко бяха книгите, които намерих — бяха много. Книжарският ми инстинкт ме подтикна да ги сортирам по категории и само това ми отне доста време. В един момент погледнах часовника и осъзнах, че са минали три часа. Изправих се, протегнах се и се върнах в спалнята.

— Здрасти. Мина много повече от час.

Той продължаваше да пише.

Измъкнах единия си крак от сандала, промених цвета на лака в яркочервен и прокарах ходило нагоре по крака му. Той подскочи.

— Хей!

— Да, хей! Извинявай за прекъсването, но трябва да ядеш. Иначе ще припаднеш върху клавиатурата.

— Няма да ми е за пръв път — каза той. Погледът му се зарея, сякаш щеше да се върне към компютъра и аз го бутнах отново с крак. Той вдигна вежда, сграбчи крака ми и почти ме събори, когато ме дръпна в скута си. — Знаеш ли, пръстите ти всъщност не са чак толкова неустоими. Не искам да правя секс с тях или нещо такова. Просто мисля, че са красиви. Затова не си въобразявай, че оттук нататък ще става каквото ти кажеш.

Освободих се от хватката му.

— Говори каквото си искаш. Вече имам с какво да те действам. Може ли да се откъснеш за малко от работата си и да отидем да хапнем?

Оказа се, че не може, въпреки босите ми пръсти. Разочарована, накрая поръчах пица. Ядохме заедно и говорихме, но и двамата бяхме погълнати от собствените си мисли. Той беше с героите си на места, където не можех да пристъпя, а аз мислех за амброзията. Изведнъж започнах да се смея.

— Какво? — попита той изненадано.

Разказах му за амброзията и за действието й. Новината очевидно го изуми, но Сет беше имал време да свикне с невидимите свръхестествени неща, които се случваха на земята. Накрая казах, че Картър и Джером няма да оставят нещата така. Не споменах, че аз трябва да изиграя голяма (и вероятно опасна) роля в цялата история. Ето че отново криех нещо от него, но нямаше смисъл да го тревожа — така или иначе не знаех нищо конкретно.

— Разсмях се, защото си представих какво ще стане, ако вземеш амброзия.

— И какво е толкова смешно? Може да надраскам цяла книга за седмица.

— Да, но никога повече няма да те видя. Ще спреш да се къпеш и да се постригваш. Косата ти ще стигне до кръста, брадата ти — също, ще седиш приведен в тъмното и ще се разложиш в тениската ти с надпис „Пънки брюстър“.

— Не е смешно. Това са плановете ми за пенсия. А и ако ще нося една тениска следващите петдесет години, то тя ще бъде с надпис „Флаш Гордън“. — Чертите му се изкривиха в гримаса, докато дъвчеше. — Цялата идея, че проблемът на Дъг е следствие от „вълшебни“ стимуланти… — той поклати глава. — Това е лудост. Направо е страховито. Те ще му помогнат ли?

— Да, ако могат. Най-вече Картър.

— Имаш му голямо доверие. Малко е иронично, предвид обстоятелствата.

Сигурно бе така. Отново това беше ново за мен. Започнах да осъзнавам нещо — въпреки че аз бях в отбора на Джером, напоследък Картър беше на моя страна. Усмихнах се на Сет.

— Ами ако не можеш да вярваш на ангел, на кого тогава?

След вечеря музата отново го призова и аз го оставих — не можех да се боря с нея. Зачудих се дали Сет би излизал с някой, който не харесва книгите му. Малко жени можеха да преглътнат такава конкуренция. Понякога и на мен ми беше трудно да я преглътна. Сякаш не бе достатъчно, че Сет не си падаше по по-енергичните занимания, като танците например. Сега бях лишена и от дреболиите, които ми се подхвърляха от време на време.

Със съзнанието, че ме е пренебрегнал заради по-висши цели, се върнах към сортирането на книгите и това ми позволи донякъде да забравя проблемите с Алек и да спра да се чудя как ще намеря онзи изискан тип. Беше почти невъзможно да открия Дъг вечерта, но щяхме да се видим на работа утре. Веднъж беше предложил да ми даде номера на Алек; надявах се и сега да бъде така услужлив.