Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Усмивката му трепна при последните ми думи.

— И мислиш, че това ще му се отрази добре? Ще се затвори сам в банята за десет часа.

— Хей! Може да прави каквото си иска със снимките. Идеята е страхотна. Ще бъде невероятно. Безопасен начин да ме има, без наистина да ме има. — Сръгах инкуба с лакът. — Ще ми помогнеш, нали? Само на теб мога да се доверя да направиш снимките.

— Разбира се, че ще ти помогна. Защо изобщо питаш?

Въздъхнах щастливо, сякаш голям товар беше паднал от раменете ми.

— Това ще е хубаво за Сет, но не решава проблема със слабата ми воля. Ще продължавам да мисля за него през цялото време. Ще продължавам да се чудя какво би било да го докосна, да го докосна истински. Ще продължавам да се пречупвам в моменти на слабост. — Въздъхнах отново, този път от яд. — Нищо не може да ми помогне. И негови снимки няма да ми свършат работа.

— Хей! — каза Бастиен, докосвайки брадичката ми. — Усмихни се. Все ще измислиш нещо. Ако ти не измислиш, обещавам аз да измисля. Братът, когото никога не си имала, помниш ли? Винаги ще се подкрепяме, n’est-ce pas 15 15 Нали (фр.). — Бел.прев. ?

Усмихнах се и положих глава на гърдите му.

— Oui 16 16 Да (фр.). — Бел.прев. .

Останахме така няколко приятни минути, докато не се сетих за не толкова сантименталните проблеми. Изправих се.

— О, трябва да видиш нещо.

Взех чантата си и извадих торбичката с кристали, която Алек ми даде. Бастиен отскочи, когато ги протегнах към него.

— Какво е това, по дяволите?

— Въпрос за един милион долара. Именно кристалите са причината приятелят ми от книжарницата да се държи толкова странно.

Той възвърна самообладанието си и се наведе да ги разгледа по-отблизо, но без да ги докосва.

— Странни са — каза бавно той. — Излъчват нещо…

— Нещо като аурата на безсмъртен — съгласих се аз. — Досега не съм усещала по този начин неодушевен предмет. А не прилича на магия.

— Усещането не е точно лошо… просто не е нормално.

— Попитах Сет за това. Смъртните не долавят нищо, само ние можем. Попадал ли си на нещо подобно?

— Не, но аз съм новак в сравнение с теб, нали?

Пъхнах кристалите обратно в чантата за облекчение и на двама ни и повторих думите на Алек — че трябва да се разтворят в течност.

— Става все по-интересно — замисли се Бастиен. — Не прилича на никой от познатите ми наркотици, но не го усещам и като еликсир. Ако искаш да разбереш какво е, Фльор, ще трябва да извадиш тежката артилерия.

Знаех, че е прав. Останах при него още малко и се заприказвахме за не толкова шантави неща. Хлябът ухаеше толкова приятно, че нямаше начин да си тръгна, преди да хапна от него. Когато го опитах, реших, че каквито и недостатъци да има Дана, определено знае какво да прави в кухнята. Накрая взех половината хляб и потеглих към центъра, за да намеря „тежката артилерия“.

Този път извадих късмет — Джером отговори на обаждането ми и ми каза къде е. И да не ми беше вдигнал, това щеше да е едно от първите места, където щях да го потърся. „Избата“ беше стара, мрачна кръчма на площад „Пайъниър“ в старата част на Сиатъл. За да влезеш в „Избата“, трябваше да слезеш по стръмни стълби; винаги съм си мислела, че заведението няма да оцелее при следващото голямо северозападно земетресение. Това беше едно от любимите заведения на Джером и Картър.

Видях и двамата там, в обичайния им ъгъл. Беше тъмно, както винаги; заведението започваше да се пълни с наближаването на намаленията. Докато влизах, ангелът и демонът ме изгледаха с обичайните си развеселени физиономии. Бяха ме усетили още преди да мина през вратата. По телефона Джером винаги оставяше у мен впечатлението, че му губя времето, но и двамата не изглеждаха особено заети в момента. Поръчах си гимлет на бара и им се усмихнах. Те разговаряха, докато чаках питието си, и след като го получих, се присъединих към „колегите“.

— Делови обяд? — попитах, накланяйки глава към празните чаши пред тях. Двамата седяха един до друг и единственият свободен стол беше точно срещу тях — сякаш бях на интервю.

Картър вдигна празната си чаша, за да ми каже наздраве. Чукнах чашата си в неговата.

— Не поставяй под съмнение божествените работи, дъще на Лилит.

— Работата на Бог никога не свършва — добави Джером тържествено.

И двамата изглеждаха замаяни, но не можеха да ме заблудят. Висшите безсмъртни, като ангели и демони, можеха да контролират нивото на интоксикация. Други по-нисши безсмъртни, както и аз, бяхме изприказвали много големи глупости пред тях, мислейки си, че Джером или Картър са вече пияни. Очите им ме гледаха изпитателно и ми стана ясно, че и двамата са любопитни защо съм потърсила висшестоящ по средата на деня.