Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Как така сега имаш по-голямо право на избор? Не е ли било така винаги?

Засмях се нервно.

— О, стига, Сет. Знаеш, че жените нямаха кой знае какви права до преди около век. Мъжете невинаги са мили и внимателни, когато става въпрос само за секс, най-вече мъжете от по-нисшите класи.

Той се вгледа в мен шокирано и леко се дръпна. Харесваше ми колко изразителни бяха очите му, въпреки че в момента не излъчваха положителни емоции.

— Говориш за… Сякаш… сякаш говориш за изнасилване.

Свих рамене и осъзнах, че разговорът трябва да поеме в друга посока.

— Много е трудно да изнасилиш сукуба. По време на оргазма, сукубата е пълен победител, особено, ако накрая мъжът загуби съзнание.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти всъщност не зададе въпрос.

Замълчахме. Секунда по-късно Сет ме прегърна силно и този път той зарови лице в рамото ми.

— Недей така. Това не трябва да те притеснява. Не съди миналото с днешните стандарти. Няма да стане. Двете неща не могат да бъдат сравнявани.

— Не ми харесва да правиш неща, които не искаш да правиш — каза дрезгаво той. — Иска ми се да помогна с нещо… Иска ми се да мога… не знам… Да те защитя.

— Не можеш — прошепнах и целунах върха на главата му. — Не можеш и трябва да се примириш.

След това си легнахме заедно — за пръв път след случая с целувката. Сет ме прегръща силно цяла нощ, дори и в съня си; стискаше ме сякаш ще изчезна, ако ме пусне.

Още веднъж се възхитих на разбирането, което проявяваше. И отново се запитах дали съм влюбена. Как да разбера? Какво всъщност беше любовта? Прехвърлих наум цял списък, докато го прегръщах здраво. Обич. Привързаност. Разбиране. Приемане. Всичко, което ми даваше. Всичко това беше част от любовта. Той ми го предлагаше безкористно, колкото и ужасни неща да научаваше за мен. Зачудих се дали аз давам толкова, колкото получавам. Имах ли право на такава връзка? Съмнявах се, но това ме накара да го искам дори още по-силно.

Когато на другата сутрин пристигнахме пред книжарницата, той държеше ръката ми с преднамерено чувство на собственост. Не ме пусна, докато не стигнахме до вратата.

— Дъг беше ли тук днес? — попитах Бет, след като обиколих книжарницата.

— Да. Беше тук по-рано. Мисля, че сега е в офиса.

Отидох отзад. Офисът беше тъмен. Пуснах лампата и го видях свлечен в един ъгъл — тялото му бе свито на топка. Веднага клекнах до него.

— Какво има?

След няколко секунди вдигна поглед към мен. Очите му бяха тъмни и тревожни.

— Нищо.

Очевидно това не беше истина, но нямаше смисъл да споря с него.

— Как да ти помогна?

Засмя се горчиво, звукът беше ужасен.

— Не разбираш ли, Кинкейд, нищо не помага, това е проблемът. В нищо няма смисъл. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Така ли?

Отправи ми цинична усмивка.

— Ти си един от най-депресираните хора, които познавам. Дори когато се усмихваш и флиртуваш и така нататък. Знам, че мразиш този живот. Този свят. Знам, че според теб всичко е глупаво.

— Не е вярно. И в лошото има хубаво. Винаги има надежда. Теб какво те прихваща?

— Осъзнах се, това е. Събудих се и осъзнах колко е глупаво всичко. Не знам защо изобщо си правя труда.

Докоснах ръката му.

— Хей, наистина започваш да ме плашиш. Спал ли си изобщо? Искаш ли нещо за ядене?

Облегна се на стената, лицето му беше мрачно и изпълнено с ирония.

— Кинкейд, искам толкова много шибани неща, че дори не е смешно. Знаеш ли какво? Човек никога нищо не получава. Ето така стоят нещата. Каква беше онази поговорка? Животът е гаден и кратък?

— Ами… горе-долу.

Седях там с него доста време и го слушах. В думите му се изливаха горчив гняв и черно отчаяние. Страховита комбинация. Не го бях чувала да говори така. Нямаше го безгрижния Дъг, винаги готов да пусне някоя шега. Дъг, който никога нищо не приемаше насериозно. Отчаяното му изражение ми напомни за разговора ми с Каси в кафето. Тя обаче не беше чак толкова зле.

Часовникът тиктакаше и се чудех как да постъпя. Определено днес не беше в състояние да работи, но се страхувах да го пратя вкъщи. Кой знае какво щеше да направи в това си настроение? Досега не ми беше минавало през ума, че може да се самонарани, но в момента всичко сочеше тъкмо натам.

— Искам да стоиш тук — казах най-накрая и се изправих. — Трябва да се върна в книжарницата, но ще дойда да те проверя, става ли? Обещай да ме потърсиш, ако имаш нужда от мен. После ще обядваме. Ще взема фалафели от любимото ти заведение.

Отправи ми крива полуусмивка, лицето му беше мрачно и подигравателно. За пореден път се запитах какво да правя. Нямаше роднини в града, на които да се обадя. Знаех, че в болниците има психиатри за спешни случаи; трябваше ли да се свържа с някой от тях?