Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Също като Каси, и той не изглеждаше засегнат от купона снощи. Работеше и тичаше наоколо с вече характерната за него енергия. В сравнение с тях двамата, се чувствах вкисната и много неадекватна. Леле. Какво бяха безсмъртието и трансформирането пред свръхчовешките изчисления и поразителните сценични изпълнения?

Когато се върнах от обедна почивка, той буквално спринтира към мен.

— Кинкейд! Кинкейд, трябва да ми помогнеш.

— Какво има?

Той наклони глава към една от касите. Алек се беше облегнал на нея и флиртуваше с Каси. Тя се усмихваше и кимаше ентусиазирано на думите му.

— Алек дойде да ми каже, че е уредил голямо прослушване за „Блу галери“. Трябва да репетираме. Спешно е!

— Мили боже, дай малко по-леко!

— Кинкейд, говоря сериозно. Трябва да ме покриеш. Никой не трябва да разбира, че съм тръгнал. На тях не им пука, а Пейдж и Уорън няма да са тук.

— Колко време ти трябва?

— Целият ден.

— Целият… Това са над дванайсет часа работа! Освен това не мога да затворя. Ще ходя на театър в центъра. Сет едва успя да ни уреди билети в последната минута.

— Тогава… стой до колкото можеш по-късно. Джанис ще затвори.

Поколебах се. Уорън предпочиташе управителя или някой от помощник-управителите да затваря, но Дъг беше прав. И Джанис щеше да се справи.

— Кинкейд — примоли ми се той. — Моля те. Имам нужда от помощ. Знаеш това.

Дъг винаги беше чаровен и неустоим. Но днес нещо у него ме привлече още по-силно. Когато поддадох на молбите му, той ме вдигна и ме завъртя по възможно най-непристоен начин. Две минути по-късно той и Алек тръгнаха и аз се приготвих за един дълъг ден.

Когато вече му се виждаше краят, бях сигурна, че книжарницата ще изгори до основи, докато ме няма. Накрая успях да се измъкна, стигнах до центъра, намерих къде да паркирам и се вмъкнах в театъра, точно когато гасяха светлините. Останала без дъх, се отпуснах на седалката между Сет и тринайсетгодишната му племенница Бранди. От другата му страна братът на Сет и жена му ми махнаха.

Бранди се усмихна. Когато се срещнахме за пръв път, се срамуваше, но сега се отнасяше към мен като към каката, която никога не е имала. Ако със Сет някога се разделяхме, не бях сигурна, че ще мога да стоя далеч от семейството му.

— Не мислех, че ще успееш да дойдеш — каза ми тя, едва виждах чертите й на слабото осветление.

В далечното минало хората щяха да кажат, че тя и майка й имат „ленена“ коса, но вече никой не използваше тази дума. Въпреки това според мен беше много подходящо определение, гледайки бледите златисти отблясъци.

— Просто закъснявам, както е модерно — прошепнах. — Не забравяй това, когато пораснеш. Трябва да държиш мъжете в напрежение. Започнат ли да приемат всичко за даденост, с тях не може да се живее.

Бранди се засмя. Сет само се усмихна, но очите му излъчваха одобрение, докато ме оглеждаше. Бях облечена с виненочервена коприна и косата ми беше прибрана на френски кок. Очите му (отдавна бях открила това) можеха да бъдат също толкова красноречиви и изразителни, колкото и писателските му умения. Съобщенията, които ми изпращаше, не биха могли да минат за прилични на публично място. Той постави ръка върху моята и ръцете ни останаха на бедрото ми до края на представлението. Хванах се, че мисля повече за ръката му, отколкото за отличната пиеса.

После се застояхме със семейството му във фоайето, за да се видим. Тери и Андрея Мортенсен бяха чудесни хора, които винаги се отнасяха към мен с искрена доброта. Познавах антисоциалните навици на Сет и може би гледаха на връзката ни като на последен влак за него. Бранди потвърди това, когато отидохме заедно до тоалетната.

— Татко каза на чичо Сет да гледа да не прецака нещата — информира ме тя, докато си миехме ръцете. — Въпреки че чичо Сет е известен, направо не било за вярване, че имал жена като теб.

Засмях се и пригладих полата на роклята ми.

— Не съм много сигурна. Не мисля, че баща ти оценява Сет достатъчно.

Бранди ми отправи мъдър поглед, достоен за по-възрастен човек.

— Чичо Сет прекара миналия Свети Валентин в библиотеката.

Върнахме се във фоайето и поговорихме още малко, преди Тери да заяви, че е време да се притекат на помощ на бавачката на другите им четири дъщери. Андрея докосна ръката ми, когато тръгвахме.

— Ще дойдеш на купона за рождения ден на Сет, нали?

Изгледах всички изненадано.

— Кога е?

— На Деня на благодарността. Понякога се падат в един и същи ден.