Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Не е вярно. Нищо от тези неща не е вярно. Искам да кажа, че книгите му са достатъчно добри да станат основа на религиозно движение, но не е същото. Не затова…

Го обичам? По дяволите. Още не бях сигурна дали го обичам или не. След толкова векове дори вече не бях сигурна какво значи любов.

Бастиен поклати глава — не ми вярваше, но и не искаше да спори с мен.

— Добре. Продължавайте все така. Но продължавам да смятам, че трябва да спиш с него. След това, дори и да не се разделите, поне единият източник на напрежение ще изчезне и ще можете да поддържате що-годе нормална връзка.

Втренчих се натъжена в пространството.

— Не мога. Не и за цяла нощ. Ще отнема години от живота му. Няма да го преживея.

— Глупости. В най-лошия случай ще изгуби само няколко години от живота си. Какво толкова? А и мъжете са правили и по-глупави неща за секс, при това с жени, които дори не харесват. Ако наистина те обича, може би ще сметне, че си заслужава.

Потръпнах. Изобщо не мислех, че си заслужава, но беше прав — мъжете наистина правеха много глупости заради единия секс. Виждала съм това и дори съм го предизвиквала много пъти.

Отказахме се да спорим, когато колата му зави по алеята към дома му. Часовникът тиктакаше и трябваше да започнем операцията. Бастиен беше видял Дана и Бил да излизат с колата, а синът им, който бе тийнейджър, беше отишъл на гости по-надолу по улицата. Станахме невидими за човешките очи, измъкнахме се от задната врата на неговата къща и прескочихме оградата на Дана. Това ме накара да се почувствам като в шпионски филм. Дори ми се прииска да пълзим под лазерни детектори за движение.

— Имат алармена система — прошепнах на Бастиен, докато гледах как разбива ключалката на задната врата. Повечето полезни умения се трупаха с вековете. — Въпреки че сме невидими, алармата ще се активира.

— Няма проблеми. Бях на невидима разузнавателна мисия. Знам кода.

Влязохме и той уверено въведе кода. На панела светна зелена лампичка.

Започнахме от кабинета долу, тъй като това изглеждаше най-логичното място за съхранение на документи. Дана имаше забележително чувство за ред, от което ме побиха тръпки; трябваше да се погрижим да оставим всичко така, както е било.

За съжаление повечето неща бяха абсолютно безполезни. Бележки. Подробни — и истински — бюджетни доклади. Фактури. Съобщения до пресата. Имаше и много снимки, които поне бяха по-интересни от тези по вестниците. Повечето бяха на семейството, на събирания на КЗСЦ. На някои от тях присъстваше и Джоуди, което ме натъжи. Припомних си пъргавия й ум и страстта й към изкуството. Защо човек с нейната интелигентност би искал да има нещо общо с това?

— Не подозирах колко активно работи Джоуди в тази организация — подхвърлих на Бастиен. — Тя не е чак толкова лоша, но Дана я разваля.

— Дана знае как да убеждава хората. Хей, знаеш ли, че фамилията на Джоуди е Даниеле? И че съпругът й се казва Джак?

Посмяхме са на това и продължихме да търсим, докато накрая не се отказахме от кабинета. После преровихме (внимателно, разбира се) всички шкафове и чекмеджета, които открихме на първия етаж. Нищо.

— Може би има тайни ниши зад картините — предположи Бастиен.

— Или пък онова с момчето, което поддържало басейна, е измислица. Явно в работата на Дана няма скрито-покрито и няма за какво да я обвиниш, освен че е предубедена кучка.

Той завъртя очи.

— Остана едно място. Истинското светилище. Спалнята.

Направих гримаса. Побъркваше ме идеята да нахлуя в чужда спалня. Тотално нахлуване в личното пространство. Но Бастиен се беше надъхал и все още вярваше, че този лов на вещици ще даде резултат.

За щастие спалнята имаше подредения стерилен вид на хотелска стая, а не уютната чувствена атмосфера на нечие интимно пространство. Така търсенето беше по-лесно, сякаш бях в необитаемо помещение. Преровихме чекмеджетата и гардеробите, но и тук не намерихме нищо.

— Олеле! — извиках, вперила поглед в едно отворено чекмедже. Бастиен изтича до мен.

— Какво? Какво има?

Вдигнах нещо, което представляваше най-благопристойните бабешки гащи, които бях виждала. Каквито една прабаба би носила. Дори бяха бели. Човек би помислил, че би могла да си позволи малко волност и да си ги купи в синьо или зелено, или нещо такова.

Бастиен ме сръга с лакът, заради пресилената ми реакция.

— Защо си изненадана, нали знаеш какво мисли за съвременната мода?

— Да си целомъдрен е едно, но, Исусе… Докъде стига това нещо? До врата й?