Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Аз… съжалявам — казах, сядайки и закривайки лицето си с ръце. Потърках очи сякаш да се отърся от съня, в който, фигуративно казано, бях попаднала.

— Не можем… То… то започна…

— Само от една целувка.

Беше просто констатация, гласът му бе дрезгав, изпълнен с желание, съненост… и съжаление. Знаеше по-добре от повечето хора колко смъртоносна може да бъде една страстна целувка; почти го бях убила миналия път. Разбира се, тогава ситуацията беше извънредна и тъй като бях на крачка от смъртта, изсмуках повече, отколкото обикновено при една страстна целувка.

— Само от една целувка — повторих печално. Сексуалният акт не беше задължително условие един човек да се отдаде на друг. В тази игра нямаше задни вратички.

Напрегната тишина се спусна около нас и Сет също седна и отдръпна тялото си от моето. Долових искрена болка и вина, когато проговори отново.

— Съжалявам. Не знам… Мислех, че мога да се контролирам. Просто се събудих… и още не се бях разсънил… и тогава…

— Знам — прошепнах в тъмнината. — Знам. И аз съжалявам.

Пак тишина.

— Предполагам — каза той накрая — трябва да легна на дивана…

Затворих очи, чувствайки се ужасно, но знаех, че е прав. Играехме си с огъня с това целомъдрено спане. Беше истинско чудо, че нещо лошо не се беше случило по-рано. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах какво можех да му сторя. По дяволите, какво вече съм му сторила, като отнех онези капки живот от него. Седмица от живота му? Няколко дни? Дори и минута би била прекалено много.

Горчивина — към света, не към него — се прокрадна в гласа ми, когато проговорих:

— Не. Аз ще легна на дивана. Това е твоят дом.

— Няма значение. Остави ми поне тази частица кавалерство.

Не казах нищо и за пореден път замълчахме неловко. Сто въпроса висяха във въздуха помежду ни, но нито един от двамата не можеше да ги повдигне. И двамата бяхме виновни. Когато се чувствах неловко, обикновено бягах или се преструвах, че нищо не се е случило. Въпреки че Сет не бягаше, той не започваше разговор, както беше редно, за да разнищи проблема. Така че продължихме да си седим.

Накрая той се изправи.

— Съжалявам. Съжалявам, че го направих.

Обвиняваше себе си, типично за него. Това обаче не беше честно, най-вече защото на практика аз първа го докоснах. Трябваше да кажа нещо още тогава, да го уверя, че не той е виновен. Думите замряха на езика ми, спрени от собствените ми объркани чувства. След още няколко мига, той се отправи към дневната.

Изпънах се на леглото, гушнала Дамокъл, но спах лошо до края на нощта. Утрото дойде и със Сет закусихме сред дори още по-напрегната тишина (най-накрая ми беше направил палачинки), нарушавана от време на време единствено от някоя глупава забележка. Почти не го видях през остатъка от деня.

Същата нощ Бастиен беше в града и по-късно дойде да ме вземе. Закара ме до къщата си, за да изпълним безумното влизане с взлом в дома на Дана. Когато видях излъчващото се от него сияние, разбрах какво го бе довело в центъра.

— Не се ли изморяваш да правиш секс всеки ден? — попитах го. Искаше ми се и аз да бях правила секс снощи.

— Ще се направя, че не съм чул точно този въпрос, Фльор.

Продължи да бърбори за различните си срещи с Дана през последните няколко дни, за това, колко се били сближили и как било само въпрос на време да се случи неизбежното.

Тъй като не реагирах адекватно, той ме изгледа продължително.

— Какво ти става? Изглеждаш ужасно.

Въздъхнах.

— Снощи целунах Сет.

— И?

— Какво „и“?

— Какво друго се случи?

— Ами… нищо. Натискахме се малко, но това беше.

— И?

— И не трябваше да го правя.

Презрително изражение премина по лицето му.

— Една целувка не е нищо. Не е като да си му направила свирка или нещо такова.

— Боже господи! Такъв си задник.

— Не се дръж, сякаш съм обидил деликатната ти душевност. И знаеш какво искам да кажа.

— Няма значение. Бях слаба. Така отнех част от енергията му.

— Фльор, обичам те така, както никога не съм успял да обикна някого, но цялата тази история е абсурдна. Няма да бъдеш щастлива, докато не спиш с него, така че действайте. Привлекателността на забранения плод ще изчезне и двамата ще можете да продължите живота си.

— „Да продължим живота си“? Какво трябва да значи това? — попитах остро.

— Искам да кажа, че една от причините да сте толкова заслепени един от друг, е, че не можете да имате другия. Това не е любов, а нормална човешка реакция, катализатор за физическото привличане — той направи пауза и се замисли. — Маниакалното ти увлечение по книгите му може би също е фактор.