Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Здрасти — казах аз.

Светна, когато ме видя. В блестящите му очи се прояви топло, разбиращо изражение. Нещо вътре в мен сякаш се запали.

— Здрасти.

— Готова съм да тръгвам. Искаш ли да дойдеш у дома? — заслужаваше го, след като го бях зарязала така тази вечер.

— Разбира се.

Докато се уговаряхме кой да тръгне пръв, погледнах към другата част на стаята и видях Алек да подава чаша на Каси. Тя сякаш вече беше пила достатъчно, а Алек приложи същия подход със сближаването, който беше пробвал с мен.

— Какво има? — попита Сет, виждайки гримасата ми.

— Алек, новият барабанист. Пробва се с мен, а сега мина на Каси. Явно е от мъжете, които вярват, че ще им излезе късметът, само ако налеят момичето с алкохол.

— Чакай. Мислех, че единствено аз знам тази тайна.

Отправих му суров поглед, преди да се върна на Алек и Каси.

— Това не ми харесва. Не ми харесва да си мисли, че може да се отнася така с жените.

— Дори не знаеш какво цели. А и огледай се — всеки мъж тук се опитва да свали някого. Алкохолът е средство за постигане на целта. Каси е достатъчно голяма, за да го знае.

— Ще отида при тях.

Сет ми хвърли предупредителен поглед.

— Няма да ти благодари, че се правиш на майка орлица.

— По-добре да ми е ядосана, отколкото да направи някоя глупост.

— Тетида, недей…

Вече му бях обърнала гръб и се запровирах между хората, за да достигна мишената си.

— … приличаш на човек, който обича да купонясва — казваше Алек, когато се приближих.

— Здрасти — казах силно, вмъквайки се помежду им.

И двамата ме погледнаха изненадано.

— Здрасти, Джорджина. Какво има?

— Ще тръгвам — отвърнах й. — Чудех се дали искаш да те закарам.

Каси се усмихна, погледна към Алек и после пак към мен. Тя беше на около двайсет години, дете на хавайка и филипинец, с високи скули и права черна коса. Много красива.

— Благодаря, но ще остана още малко.

Алек изглеждаше доволен от себе си. Отново се обърнах към нея:

— Добре, но може ли да те питам нещо за малко, Каси? — усмихнах се мило на Алек. — Няма да се бавим.

Дръпнах я и я подкрепих, когато залитна. При един по-внимателен поглед разбрах, че не се е ограничила само до алкохол.

— Каси — казах й, когато той вече не можеше да ни чуе, — според мен не трябва да се занимаваш с него.

— Защо? Той е приятен мъж.

— Не съм сигурна. Пробута същите изтъркани клишета и на мен. Май просто се опитва да свали някого.

— Тук всеки се опитва да свали някого. Наясно съм с играта.

— Да, но…

— Виж — каза тя, — благодаря ти, че се държиш като загрижена сестра, но не съм глупава. Ще се справя — на лицето й се появи палаво изражение. — Освен това не съм си и представяла, че точно ти ще тръгнеш да изнасяш лекции за секса и предпазливостта.

Сякаш не знаех какво има предвид. По дяволите либидото на О’Нийл. Намръщих се и изтъкнах още няколко довода. Тя отхвърли всички и снизхождението й бързо се превърна в отегчение. Тогава Алек не издържа. Дойде при нас и я прегърна собственически. Тя го погледна благоговейно — знаех кога една кауза е загубена.

Със Сет се видяхме у дома и той ме изслуша с възхитително търпение, докато изливах чувствата си относно мъжете, подмамващи жени.

— Ти не правиш ли точно това? — седяхме на пода в дневната и се готвехме да играем „Скрабъл“.

— Аз… не. Изобщо не е същото.

— Защо да не е?

Задържа погледа ми за миг, но накрая отместих очи.

— Ами така. Искаш ли да си пръв?

Той се отказа от спора. Още една положителна страна да имаш връзка с мъж, който не обича да се конфронтира.

Бързо открих, че да играя „Скрабъл“ със Сет е като да играя „Монополи“ с Джером. Изгубена битка още от първия ход. Мислех, че владеенето на повече от две дузини езици значи богат речник, но аз не боравех и не си играех с думите всеки ден. Сет беше магьосник. Изучаваше дъската, пресмяташе за минута и измисляше някоя дума, която не само печелеше милион точки, но и беше интересна. „Лабиринт“, „шестоъгълник“, „безвкусен“, „снизхождение“.

Последната беше направо жестока.

Междувременно аз пишех думи като „както“, „паля“, „болен“ и „чай“. И почти никога не успявах да спечеля много точки.

— Чакай — каза той. — Това не е дума.

Погледнах надолу отчаяно — бях написала „кихотски“ на място, където получавах много точки.

— Ъм, дума е.

— Какво означава?

— Това е нещо като… „донкихотовски“, но значи…

— Простотия?

Засмях се високо. Не го бях чувала да говори така.