Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Можеш да продължиш по-надолу.

— Не — отвърна той. Гласът му беше по-дрезгав от обикновено и съдържаше непознато напрежение. Но беше изпълнен и с копнеж. — Наистина не мога.

Публиката избухна в аплодисменти и настоя за бис, щом шоуто свърши. Групата с удоволствие се съгласи — няколко пъти. Това се казва издържливост.

Докато гледах как се покланят след края на песента, ме осени една идея. Казах, че отивам до тоалетната и тръгнах към гримьорната. Скрих се от всички погледи, станах невидима и се вмъкнах в стаята, все още объркана от това парещо, дразнещо усещане.

Нямаше и следа от него. Всичко в стаята изглеждаше нормално. Якета и калъфи на инструменти бяха пръснати в безпорядък по пода и беше трудно да се каже кое е повече — празните червени пластмасови чаши или препълнените пепелници. Обходих бавно помещението, взирайки се във всички ъгли, търсейки нещо — каквото и да е — което би обяснило чувството. И отново останах с празни ръце. Всичко беше тихо и спокойно. Нито човек, нито създание ме чакаха в засада, макар да бях сигурна, че усещането не бе предизвикано от нещо живо. Не приличаше и на заклинанията или омагьосаните предмети, които познавах. А и вибрациите бяха нещо по средата — наполовина осъзнати, наполовина не. Във всичко това нямаше никакъв смисъл.

Върнах се при приятелите си и видях, че се готвят да тръгват. Не можехме да спрем да говорим за шоуто. Разделихме се и се срещнахме в дома на Дъг — беше ни поканил на купон след концерта. И преди съм била на подобни събирания, но никога не бях виждала толкова хора. Бяха задръстили жилището. Алкохолът и тревата се лееха като мед и мляко, но спрях да пия след два шота — сутринта трябваше да отворя книжарницата.

В задимената декадентска атмосфера, групата се движеше из тълпата, сякаш цял живот се бяха занимавали с пиар. Говореха с всички, обаятелни и чаровни, но без да са прекалено горди или самодоволни.

По време на купона със Сет спазвахме благоприлична дистанция един от друг, за да поддържаме илюзията, че сме само приятели. Все още вярвах, че така е най-добре, но беше като да сипваш сол в отворена рана. Не стига, че не можехме да се докосваме, сега не можехме и да си говорим.

По някое време Алек дойде при мен и се опита да възобнови разговора, който водехме, когато малко преди концерта Дъг ме отпрати. Барабанистът ми подаде пластмасова чаша.

— Онзи мъж там знаеше как се прави водка гимлет — каза доволно той.

Подуших чашата. Миришеше на чиста водка. При това на евтина водка.

— Благодаря — отвърнах, държейки я буквално на една ръка разстояние.

Алек се облегна на близката стена, подпирайки се на лакът, за да създаде малко по-задушевна атмосфера между нас.

— Е, хареса ли ти концерта?

— Да. Много. Бяхте невероятни.

Той се наду от гордост.

— Благодаря. Работим наистина много. Скоро ще имаме и други големи концерти, надявам се да дойдеш да ни гледаш.

— Ще дойда, ако мога. Напоследък имам доста работа.

— В книжарницата, където работите с Дъг? Нещо не разбирам. И двамата не приличате на такива хора. Особено ти. Приличаш на човек, който си пада по диви неща. На някой, който обича да купонясва.

Продължих да се усмихвам и отстъпих назад.

— Да, но не и когато на другия ден съм на училище.

Без да обръща внимание на явното предупреждение да ме остави на мира, той пристъпи към мен с усмивка и очевидно вярваше, че изглежда съблазнително. Непохватните му опити да флиртува изведнъж ми се сториха не чак толкова очарователни.

— Хайде — засмя се той. — Обади се, че си болна. Знам едно място… едно място, където можем да отидем и наистина да се забавляваме. Много по-яко е от това тук.

— Не. Не мога. Съжалявам. Хм, благодаря за питието, но трябва да питам Дъг… хм, нещо за работата. После ще се видим.

По лицето на Алек премина истинско разочарование при отказа ми, но не настоя и аз припряно се отправих към Дъг. С него не говорихме по работа, той повдигна други интересни теми и беше дори още по-забавен, като се има предвид нарастващото му опиянение и факта, че вече наистина имаше огромен брой почитателки. Изглежда все пак щеше да му излезе късметът. Ако вложеше същата енергия, както тази вечер, вероятно щеше да ощастливи доста жени.

Накрая, изморена от събитията, казах довиждане и намерих Сет в другия край на стаята. Не се изненадах, че беше сам и не пиеше. В гените му липсваше умението да води празни разговори и знаех със сигурност, че големите компании го караха да се чувства неловко. Преди го подкачах, че може да остане приятно изненадан, ако поне направи опит да говори с непознати. Той обаче не искаше. Изглежда се забавляваше да наблюдава хората, очите му блестяха, а устните му бяха извити в нещо като усмивка — сякаш се смееше на виц, който никой друг не е чул. Нямаше да се изненадам, ако складираше информация за бъдещите си проекти.