Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Това е лудост. И аз мога да го направя.

Тя поклати глава и отказа, но аз настоях. Накрая Пейдж се предаде, което само потвърди, че нещата са сериозни. Тези, които спореха с нея, рядко печелеха.

И така, изкарах смяната, като свърших и нейната работа. Бях изтощена, но и доволна, притеснявах се за нея и за бебето й. Когато затворихме, се отправих директно към предградията, следвайки упътванията на Бастиен.

Когато спрях пред къщата му, известно време можех само да стоя в колата и да зяпам с отворена уста.

До този момент имах много ясна представа каква е „американската мечта“. Все пак бях жива по времето, когато се появи този израз. Бях видяла възхода му, бях видяла митологията, която го обграждаше, както и белите дървени огради и симпатичните, добре поддържани квартали. Дори бях гледала „Заложете на Бобъра“. Братът на Сет, например, живееше в северната част на града и всичко при него беше като по книга.

Но това? Това беше американският мокър сън.

Къщата на Бастиен сякаш нямаше край — простираше се помпозно зад мраморната си тъмносива фасада. Дори и да имаше жена и семейство, едва ли щяха да използват цялото пространство. Освен това хората, които живееха в такива къщи, нямаха големи семейства. Все пак това беше поколението с по… колко — с по 1,75 деца?

Гаражът имаше три врати, както ми беше казано, а интересни храсти и декоративни дървета красяха моравата. Тъй като вече беше тъмно, не можех да огледам добре квартала, но едва ли щях да видя нещо много по-различно. Една от съседните къщи беше осветена и пълна с хора. Беше дори по-голяма от къщата на Бастиен и вероятно партито беше там.

— Опитваш се да компенсираш за нещо? — попитах, когато инкубът отвори вратата на къщата си.

Мич Хънтър ме заслепи с усмивка за милион долара.

— Скъпата ми сестра! И двамата знаем, че това не е истина. Харесва ми прическата ти.

Щях да се представя като Табита Хънтър, бях слаба и руса, но се бях съгласила с протестите му и намалих косата си до раменете. Целуна ме по бузата и ме вкара вътре за една бърза обиколка.

След няколко стаи всичко започна да ми се слива. Дървени подове с цвят череша. Разкошно боядисани стени. Лъскава черна техника. Ламперия. Джакузи отзад. Достатъчно спални за гости, за да приютят и женските скаути. Симпатични, закачливо подредени дреболии навсякъде.

— Не е ли малко прекалено? — попитах, посочвайки копие на молитвата „Отче наш“, поставено в рамка във фоайето.

— Табита, любов моя, хората не могат да я карат само на хляб. Ние обаче можем да живеем на вкусни предястия и хамбургери, така че да вървим.

Тъй като бях на работа пристигнахме много след обявения час. Партито беше в разгара си. Може би все пак не трябваше толкова бързо да отписвам жителите на предградията.

— Мич! — извика един силен глас, докато си проправяхме път през тълпата. Повечето бяха облечени като за барбекю — с къси панталони и тениски с хавайски мотиви.

— Здрасти, Бил — отвърна Бастиен, подавайки ръка на обикновен, но и много спретнат мъж с прошарена черна коса. Разпознах го от снимките. Съпругът на Дана. — Това е сестра ми Табита. Нали нямаш нищо против, че я поканих?

— Не, не! Колкото повече, толкова по-весело! — той си позволи кратък изкуствен смях и ми се усмихна, а покрай очите му се появиха бръчици. — Особено такава красавица. Иска ми се да бях по-млад — пошегува се той и ми намигна.

Не успях да се сдържа, погледнах го през мигли и казах сериозно:

— За мен възрастта никога не е била от значение, Бил — хванах протегната му ръка. — Винаги е удоволствие да се поуча от хора с повече… опит.

Очите му се разшириха леко, в тях просветна интерес и една предупредителна лампичка.

— Е — каза той след един неловък момент, — трябва да се погрижа за гостите. — После се сети, че трябва да пусне ръката ми. — Вземете си нещо за ядене и не забравяйте да пробвате басейна.

Погледна замислено към мен и съблазнителната ми усмивка, поколеба се и неохотно отмина.

— Повече никога не го прави — изсъска Бастиен, повеждайки ме за ръката към кухнята.

— Кое?

— Не флиртувай с тези хора! Нали трябваше да ми помогнеш да изградя цялостния си образ, недей да си играеш със съпруга на мишената ми.

— Не си играя с него. Освен това какво значение има? Да скандализираме и двамата.

— Не. Само Дана. Шоуто е мое.

Погледнах го, но не казах нищо. Искаше ме като наблюдател, не като участник. Логично. Цялата слава за него, похвали от шефовете. Винаги е изпитвал нужда да блесне. Това беше една от причините да го харесвам — силното желание да докаже, че е най-добрият. Сигурно преди и аз съм била такава, но вече не. Ако зависеше от мен, с радост бих му предоставила цялата слава и богатство от това шоу.