Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

„Женевиев се разхождаше спокойно по коридора, кралица сред подчинени, наблюдавайки хора и експонати, едновременно преценяващо и властно. Изпъстрените й със зелено лешникови очи му напомняха на котка, която оценява следващата си порция. Почувства се като плячка, когато спря пред него и го обходи с очи от главата до петите, а езикът й навлажни пълните й устни“.

„Господи, да бях мишка“. — помисли си той.

— Господин О’Нийл — измърка тя, отмятайки кичур от блестящата си коса от лицето. Светли ивици мед се преплитаха в светлокафявите й кичури като жилки злато в руда. Прииска му се да зарови лице в косата й. Прииска му се да я вкуси. — Закъсняхте.

Въпреки че беше с трийсет сантиметра по-висок от нея, се почувства като дете, сякаш трябваше да понесе наказание за закъснението си и да коленичи пред нея. Не че имаше нещо против, помисли си той, опитвайки се да не мисли за начина, по който тънкият плат обгръщаше ханша и пълните й гърди. Тези гърди, реши той, бяха съвършени. Определено с внушителен размер, но не гротескно. А и формата им… Дори гениален скулптор не би могъл да повтори тези изключителни извивки…

Осъзнавайки, че тя чака отговор, затвори мислите си в чекмедже с надпис „По-късно“ и й се усмихна спокойно.

— Моите извинения — може би моментът не беше подходящ да споменава нападението в хотелската му стая. — Но аз никога не бързам. Не и когато става дума за жена.

Тъй като това беше един от най-благоприличните им разговори, не бях изненадана, че до края на книгата нещата между тях ескалираха. Все пак, помислих си сухо, няма да е истинска история за Къди и О’Нийл, ако някой не вкараше някого в леглото. И само как го вкара! Котешките сравнения бяха точно на място, защото Женевиев беше истинска разгонена котка. Накрая тя върза О’Нийл в асансьора и направи с него неща, които накараха дори мен да повдигна вежди. Бях изненадана, че „Америкън мистъри“ не са цензурирали текста, въпреки че щях да излъжа, ако кажа, че не беше възбуждащо колко неща могат да се случат в един обикновен, скучен…

Асансьор?

„Както знаеш, имаме асансьор“ — беше ми казал Уорън.

Светлокафява коса. Пъстри очи. Дребна. Хубави гърди.

— А! — извиках аз и пуснах списанието, сякаш щеше да ме ухапе. То падна до вече празната ми чиния и минаващата сервитьорка ме погледна учудено. Набързо оставих няколко банкноти на масата, грабнах палтото и чантата си и побягнах към книжарницата. Дъг още играеше тетрис в офиса, но бях прекалено разстроена, за да се впечатля от изумителното представление.

Всички тези погледи. Шушукането и подсмихванията. Сега всичко си дойде на мястото.

— Те мислят, че съм аз — казах и го накарах да подскочи за втори път днес. — Женевиев. Всички мислят, че съм разгонена, размахваща камшик домина, с фетиш към асансьорите!

Дъг вдигна вежди:

— Искаш да кажеш, че не си?

— Дъг!

Той сви рамене.

— Голяма работа. Много е секси, наистина.

— Но не съм правила такива неща. Това не съм аз.

— Тя говори като теб. Имената ви звучат по подобен начин.

— Но това не е… — преглътнах, забелязвайки приликите. Дъг ме гледаше преценяващо.

— Не можеш да ги виниш. Описанието отговаря, всички знаят, че с Мортенсен сте близки. Да не говорим, че си негов запален фен и прочее. След като прочетоха разказа, Каси дори направи гениалната забележка, че вчера сте пристигнали заедно. Трябваше да чуеш накъде тръгна разговора после.

— Но… това не означава нищо — никой в книжарницата не знаеше, че със Сет се срещаме. Не исках да го разгласявам. — Не сме направили нищо.

Дъг сви отново рамене и стана от компютъра.

— Жалко. Нямаше да ме разочароваш и да беше вярно. Това си е твоя работа все пак.

Изстенах:

— Не и когато е на хартия и всички могат да го прочетат.

— Мислех, че е измислица — напомни ми той, усмихвайки се, докато се обличаше.

— Така е! Дъг, какво да правя?

— Не знам, Кинкейд. Сигурен съм, че все ще измислиш нещо. Може би като начало трябва да попиташ Мортенсен защо е изкарал фантазиите си на показ пред всички. — Той ощипа бузата ми и аз се отдръпнах. — Аз обаче имам репетиция. Утре е голямата вечер. Чао.

Остатъкът от смяната ми се проточи нещастно. Вече знаех защо ме гледат и това постави унижението на съвсем друго ниво. Мразех необоснованите подозрения, мразех хората да си мислят ужасни неща за мен. Вярно, беше ми се случвало да вържа партньора си и да правя секс в асансьор, но моля ви — не беше нещо, което исках хората да обсъждат публично. Обичах да пазя в тайна интимните си преживявания.