Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Той легна до мен.

— Ами тогава искаш ли да гледаш от първия ред? Ела на партито с мен. Сигурен съм, че никой нищо няма да каже, ако Мич доведе сестра си.

— Парти в Ийстсайд? Благословията ми не се простира чак до там.

— О, хайде. Признай си, изпитваш перверзно желание да я видиш лично. А и отдавна не си ме виждала в действие. Може да научиш това-онова. Да откраднеш някои идеи.

Това ме разсмя и се претърколих настрани, за да виждам по-добре лицето му.

— Сякаш имам нужда от нови идеи.

Той също се обърна настрани, хилейки се.

— Така ли? Докажи го. Да излезем тази вечер. Да отидем на лов.

Усмивката ми изчезна.

— Какво?

— Като в доброто старо време. Ще намерим някой клуб и ще си подберем мишени за през нощта.

Горчиво-сладки спомени нахлуха в главата ми. Припомних си френските кабарета от деветнайсети век. С Бастиен излизахме нагласени, разделяхме се и се срещахме на сутринта, за да се посмеем и да се фукаме със завоеванията си. Тази игра обаче вече не ме привличаше.

— Вече не правя така. Казах ти.

— Да, но трябва да оцеляваш някак.

— Аз оцелявам. Получих доза само преди два дни. Ще ми стигне за известно време.

Бастиен се намръщи.

— Преди два дни? Пфу. Покрай онзи писател си станала скучна.

— Хей! Това няма нищо общо с него. Аз така искам.

— Разбира се.

— Какъв е този тон?

— Не знам. Искам да кажа, отначало реших, че срещите с писателя са ти забавни. Въпреки че изглежда леко скучен и накрая вероятно ще те нарани. Сега обаче започвам да мисля, че е показателно за друг, по-сериозен проблем. Първо, манията ти относно добрите мъже. И си помощник-управител в книжарница? Да не говорим, че имаш котка.

Обри се втренчи в него, аз също.

— Какво му е лошото да имаш котка? А и Сет не е скучен.

— Ти си знаеш. Просто не останах чак толкова очарован, това е. Ако искаш да се вманиачаваш по смъртни, мога да ти намеря по-добър от този.

— Не искам по-добър. Няма по-добър. Искам него.

— Както кажеш. Просто ставаш много обикновена, това е. Преди беше необикновена.

— Ох. И всичко това, защото не искам да изляза с теб?

Бастиен сви рамене.

— Добре тогава. Да вървим. Но без жертви за мен.

— Съгласен.

Отидохме в един клуб на площад „Пайъниър“. И двамата бяхме секси, красиви и съвършени по начин, по който само един инкуб и една сукуба могат да бъдат. Бях прибрала косата си в хаотично закачливо великолепие и носех бебешко синя блуза с шпиц деколте, което стигаше почти до пъпа ми. Отворът беше покрит с много фина дантела, която обезсмисляше сутиена. Така че не носех такъв.

Напрежението между нас се изпари, когато излязохме на дансинга. Ритъмът пулсираше през мен, движенията и потта бяха опияняващи. С Бастиен танцувахме известно време, и двамата наясно с обожателите, които спечелвахме, дори в едно толкова претъпкано помещение. За да привлечеш някого физически, ти трябваше много повече от добър външен вид. Трябваше да установиш контакт с очи, да изглеждаш добронамерено и грациозно. Инкубите и сукубите научаваха това още в началото и добрите се движеха с грация, на която малко смъртни можеха да съперничат. Аз, която танцувах добре и преди да стана сукуба, знаех, че съм една от най-добрите в езика на тялото. Ако човек ни гледаше, бяхме неустоими. Бяхме възбуждащи.

След малко се разделихме. Резултатът от играта на сукубата ме натъжаваше, но самата игра беше забавна. Много забавна. Сменях партньор след партньор, наслаждавайки се на ефекта, който предизвиквах, на желанието, което се покачваше у онези, с чиито тела си играех. Това беше причината, въпреки че често се оплаквах, да продам смъртната си душа в замяна на това да съм сукуба.

Признавам, че мисълта да се прибера вкъщи с някого ставаше все по-примамлива, тялото ми копнееше да усети нечии ръце върху себе си, но после се замислих за Сет и решимостта му да спази уговорката, която имахме. Не. Никакви излишни жертви за мен тази вечер. Можех да бъда добра. Исках да бъда добра. Щях да изчакам, докато наистина имах нужда от презареждане.

От другия край на клуба Бастиен ми кимна и си тръгна, обвил ръка около кръста на дребна, изпаднала в транс блондинка. Когато се обърна, забелязах брюнетка, увиснала на другата му ръка.

Направо се престара.

Беше два сутринта, когато най-накрая се прибрах. На другия ден се събудих изморена, а лошото време ме накара да се почувствам дори още по-зле. Дъждът падаше като плътна сива завеса, докато отивах към работа. Всичко изглеждаше по-студено. Бях отраснала в топъл средиземноморски климат и никога нямаше да успея да свикна с тези температури.