Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Не, заради всички нас е. Просто това е едно от многото страхотни неща, които се случиха. Сякаш… всичко си дойде на мястото. Имала ли си такива дни? Когато всичко е съвършено. Песни. Ангажименти. Стил. — Ентусиазмът му беше очевиден и ме накара да се усмихна. — Дори ще свирим във „Верона“.

— Наистина?

— Аха.

— Това е голям клуб. Не е „Такома“, но нямаше да ви поканят, ако не очакваха от вас чудовищно шоу.

Той отново завъртя стола си.

— Трябва да дойдеш да ни гледаш. Много от колегите ще дойдат. Ще бъде най-прекрасната нощ в живота ти.

— Не знам. Имала съм много прекрасни нощи.

— Тогава ще е втората най-прекрасна нощ. Освен ако не решиш да се присъединиш към фен клуба ни. Ще те обявя за председател. Винаги ще можеш първа да сложиш ръка върху мен.

Завъртях очи, после се замислих. Сексуалните намеци винаги ми напомняха за проблемите ми със Сет.

— Дъг, мислиш ли, че един мъж и една жена могат имат връзка, без да правят секс?

Беше се облегнал на стола, но изведнъж се наведе напред:

— Господи, наистина мислиш да станеш мой фен.

— Говоря сериозно. Двама души имат връзка, без да правят секс — факт или илюзия?

— Добре, добре. Колко дълго? Седмица?

— Не. По-скоро месеци.

— Амиши 5 5 Амишите са анабаптистка християнска религиозна група, живееща в САЩ и Канада. Наброяват около 200 000 души. Известни са с това, че не използват модерни технологични изобретения като например автомобили и електричество. — Бел.ред. ли са?

— Не.

— Грозни ли са?

— Ами не.

— Не.

— „Не“ какво?

— Не, не могат. Не и днес, в тези времена. Защо питаш?

— Просто така.

Той повдигна вежди.

— Разбира се.

Не знаеше за Сет и мен, но ме познаваше.

Тогава интеркомът оживя, настоявайки за помощ на касите.

— Камък, ножица, хартия 6 6 Игра, подобна на ези-тура. — Бел.прев. ? — попита Дъг, завъртайки се на стола отново.

— Не, аз ще отида. Трябва да се реванширам за закъснението си. Освен това ти трябва време, за да се уталожи кофеина в кръвта ти. Или мегаломанията ти. Не съм сигурна кое точно.

Той ме дари с усмивка и се обърна към спряния на пауза тетрис на общия ни компютър.

Честно казано нямах нищо против да отида. Работех за развлечение, не за пари. Безсмъртието беше дълго, а професията и ежедневната работа някак придаваха смисъл на човешкото ми съществуване, макар технически погледнато вече да не бях човек. Чувствах, че трябва да правя нещо и за разлика от много други злочести души на този свят, обичах работата си.

Докато работех през деня няколко пъти отидох да видя какво прави Сет, изпих много мокачино с бял шоколад и отхвърлях работа, която се увеличаваше с наближаването на празниците. По някое време трябваше да изкарам Дъг да работи наравно с мен. Намерих го в офиса все още играейки тетрис.

Отворих уста да се пошегувам с работния му морал, но после забелязах компютърния екран. Той редовно играеше тетрис и познавах играта и необикновените му умения, но това, което видях, направо ме слиса. Не бях виждала такъв висок резултат. Беше достигнал толкова високо ниво, че елементите направо прелитаха през екрана. Не можех да ги следя. Все пак той някак успяваше да ги подрежда, без да наруши ритъма.

— Господи — промълвих. Беше невъзможно ръцете му и рефлексите му да реагират по този начин. Компютърът вероятно щеше да гръмне всеки момент. — Явно при теб наистина нещата се нареждат напоследък.

Той се засмя или на думите, или на удивлението ми.

— Имаш ли нужда от мен?

— Да… Но всичко изглежда безсмислено в сравнение с това… майсторство. Все едно да прекъснеш Микеланджело.

Дъг сви рамене, спря играта и ме последва. Мисля, че компютърът въздъхна облекчено. Двамата работихме рамо до рамо до края на смяната ми. Доброто му настроение, благодарение на успеха на групата му, го правеше закачлив и весел и времето летеше. Когато дойде време да тръгвам, предложих аз да затворя книжарницата, тъй като беше дошъл прекалено рано. Той отказа.

— Забрави. Забавлявай се тази вечер.

Когато излязох от книжарницата, минах покрай будка за вестници и видях брой на последното издание на „Америкън мистъри“. Едно от заглавията, с големи букви, гласеше: „Къди и О’Нийл се завръщат! Сет Мортенсен ни подарява един изключителен разказ“.

Гадост. Каква лоша приятелка бях само! Сет ми беше казал за предстоящото излизане на разказа му, но съвсем бях забравила за него. Беше излязъл още вчера. Очевидно редовните ни срещи ми пречеха да следя творчеството му. Преди буквално зачертавах дните на календара до излизането на всяка от книгите му. Завладя ме копнеж, но знаех, че няма да мога да прочета разказа тази вечер. Бастиен беше оставил съобщение на мобилния ми, че ще намине и вероятно щеше да обсеби почти цялата ми вечер.