Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Опасявайки се от най-лошото, погледнах най-близкия часовник. Беше 12:03.

Тихо изстенах и опипах пода за телефона, чудейки се защо още никой не ми се е обадил от работата. Докато гледах дисплея на телефона, се сетих, че бях изключила звука му по време на филма. „Имате седем нови съобщения на гласовата ви поща“, пишеше на него. Дотук с палачинките. Хвърлих телефона отново на пода и погледнах към Сет. Толкова беше сладък по тениска и боксерки, че притеснението ми изчезна на мига.

Разтърсих го, желаейки да се сгуша обратно под завивките при него:

— Събуди се. Трябва да вървя.

Той примигна сънено, така беше още по-привлекателен. Обри изглеждаше по същия начин.

— А? Много е… рано.

— Не е рано. Закъснявам за работа.

Вгледа се в мен невиждащо за няколко секунди и седна почти толкова рязко, колкото мен.

— О, Боже!

— Спокойно. Да вървим.

Той изчезна в банята и аз промених външния си вид за пореден път, трансформирайки пижамата си в червена блуза и черна пола, а пуснатата си коса — в стегнат кок. Мразех да правя това, предпочитах да подбирам дрехите от гардероба си. А и преобразяването изчерпваше енергийните ми запаси по-бързо и ми трябваха повече жертви. За съжаление, ако закъсняваш драстично, трябва да си готов на компромиси.

Когато Сет се върна, ме огледа и поклати глава:

— Още не мога да свикна с това.

Мислех, че ще се прибере да спи, но той дойде с мен в книжарницата. Кафенето към нея беше любимото му работно място. Когато влязохме в кафе книжарница „Емералд Сити“, въздъхнах облекчено — нито управителят ни Пейдж, нито Уорън, собственикът, бяха наоколо. Все пак работният ден бе започнал и без мен, и ранобудните ми колеги не ми позволиха да се промъкна незабелязано.

— Здрасти, Джорджина. Здрасти, Сет.

— Джорджина и Сет са тук!

— Добро утро, Джорджина. Добро утро, Сет.

Сет се отправи към обичайното си място на втория етаж, а аз тръгнах към офисите отзад. Навсякъде беше тъмно, което ми се стори странно. Никой от ръководния персонал. Но някой трябваше да е отворил вместо мен. Включих осветлението в офиса си.

Толкова се бях замислила какво се е случило, че демонът ме изненада.

С червена кожа и много рога, той скочи към мен, размахвайки ръце и издавайки нечленоразделни ръмжащи звуци. Изскимтях, изпуснах каквото носех и отскочих назад.

Миг по-късно се съвзех, пристъпих към него и го ударих по главата с всичка сила.

— Голям идиот си, Дъг!

— По дяволите! Заболя ме!

Дъг Сато, другият мързелуващ помощник-управител и един от най-забавните смъртни, които познавах, смъкна гумената маска от лицето си и разкри красивите си черти, наследени от японските му предци. Потърка челото си и се намръщи. Погледнах по-внимателно и видях, че маската не беше на демон, а на Дарт Мол от „Невидима заплаха“. Трябваше да се досетя. Никой уважаващ себе си демон не би носил толкова рога.

— Какво правиш? — наведох се да събера разпилените си неща. — Хелоуин беше преди около седмица.

— Да, знам. Всичко е на разпродажба. Купих това за три долара.

— Обрали са те.

— Ти ли ще ми мърмориш, госпожица „Идвам, когато аз реша“? Имаш късмет, че само аз съм тук.

— Защо си тук?

С Дъг имахме една и съща длъжност. Засичахме се на работното място, но обикновено бяхме в различни смени. Така беше най-добре, иначе се разсейвахме и вършехме работа само за един човек. Или по-малко.

Той хвана облегалката на стола на колелца и тежко се настани в него, поради което столът се плъзна до средата на офиса. — Пейдж ми се обади. Болна е.

Пейдж, управителката на книжарницата, беше бременна в шестия месец.

— Добре ли е?

— Не знам. Ако се оправи, ще дойде по-късно.

Обиколи стаята няколко пъти, спря до бюрото и забарабани бързо с ръце по него. Предположих, че ритъмът е от някоя от песните на групата му.

— Господи, днес си в настроение. Да не ти е излязъл късметът снощи?

— На мен всяка нощ ми излиза късметът, Кинкейд.

— Така ли? Маската ти беше по-правдоподобна от това твое изказване.

— Добре, може би късметът не ми излиза всяка нощ, но това ще се промени. Групата става все по-фантастична.

— Винаги съм смятала, че сте фантастични — изтъкнах предано.

Дъг поклати глава, очите му заблестяха възбудено.

— О, не. Направо не е за вярване. Вече имаме нов барабанист и изведнъж… някак си, не знам… правим неща, каквито досега не сме правили.

Повдигнах вежди:

— Заради един барабанист?