Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Развеселена усмивка заигра на лицето му.

— Умна и красива. Кой мъж би предпочел смъртна жена?

— Много — отвърнах. Изведнъж подмятанията на приятелите ми изникнаха в съзнанието ми. — И ти би могъл, знаеш.

Той примигна и отнесеното му изражение премина в раздразнение.

— Не искам да говорим за това отново.

— Сериозна съм…

— Аз също. В момента не искам да съм с никоя друга. Казвал съм ти го стотици пъти. Защо продължаваш да повдигаш темата?

— Защото знаеш, че не можем…

— Стига. Повярвай ми, мога да се контролирам. Освен това не съм с теб заради секса. Знаеш това. С теб съм заради самата теб.

— И това наистина ли е достатъчно? — никога не е било за който и да е мъж, когото съм познавала.

— Да, защото… защото… — той повдигна брадичката ми с ръка, страстта в очите му накара вътрешностите ми да се разтопят. — Защото чувствам, че трябва да съм с теб… сякаш така е предопределено. Караш ме да вярвам в една по-висша сила за пръв път в живота си.

Затворих очи и сложих ръка на гърдите му. Можех да усетя туптенето на сърцето му. Привлече ме към себе си, прегръдката му беше топла и силна и изведнъж имах чувството, че не съм достатъчно близо до него. Може би трябваше да прекратя темата, но още нещо тормозеше съзнанието ми тази вечер. Все пак изписана със златни релефни букви грамота стоеше на плота ми.

— Дори и да можеш да се контролираш… дори и да можеш да се въздържаш, знаеш, че аз не мога.

От думите ме заболя, но невинаги успявах да контролирам устата си. Освен това не исках нещо да застава между нас.

— Не ми пука — но усетих как леко се скова, докато ме прегръщаше.

— Сет, ти ще…

— Тетида, не ми пука. Нищо друго няма значение, само нещата, които се случват между нас.

Пламенността в гласа му — в рязък контраст с обичайното му спокойствие — ме развълнува, но не това ме накара да се откажа да споря. Името „Тетида“. Тетида. Тетида е била богиня, която променяла формата си. Била ухажвана и спечелена от един упорит смъртен. Сет започна да ме нарича така, когато научи, че съм сукуба и когато за пръв път намекна, че дяволската ми същност не е пречка.

Придърпах го по-близо. „Не поглеждай надолу“.

Скоро след това си легнахме, Обри се сгуши в краката ни. Усещането за тялото на Сет, свито до моето под завивките, беше мъчително — жестоко напомняне за ограниченията, които имаше между нас.

Въздъхнах и се опитах да мисля за нещо друго, не за това колко ми беше приятно или колко хубаво би било, ако прокара ръка по гърдите ми. Намръщих се, когато възможно най-нееротичната идея мина през главата ми.

— Искам палачинки.

— Какво? Сега?

— Не. За закуска.

— О! — прозя се той. — Значи ще трябва да станеш рано.

— Аз? Няма да ги правя аз.

— Така ли? — в сънения му глас прозвуча лека насмешка. — И кой тогава ще ти направи палачинки?

— Ти.

Беше факт, поне за мен и за Сет, че той правеше най-хубавите палачинки. Винаги ставаха съвършени, леки и пухкави. Чрез някаква кулинарна магия дори успяваше да ги прави във форма на усмихнати личица, когато готвеше за мен. Веднъж на едната беше сложил буквата „Д“. Предположих, че е заради името ми, но по-късно той се закле, че означава „даровита“.

— Така ли? — устните му докоснаха меката част на ухото ми, усетих топлия му дъх върху кожата си. — Мислиш, че ще ти направя палачинки? Така ли мислиш?

— Правиш хубави палачинки — изстенах аз. — А и докато ги правиш, ще седя на плота с къса рокля. — Опа. Може би и у палачинките имаше нещо еротично.

Краткият му смях премина в още една прозявка.

— О, добре тогава — той целуна ухото ми отново. — Ще ти направя палачинки.

Дишането му стана по-бавно и ритмично, напрегнатото му тяло се отпусна. Скоро заспа, без изобщо да се притеснява или изкушава от прегръдката ни.

Въздъхнах отново. Беше прав — наистина се контролираше. След като той можеше, значи и аз щях да успея. Затворих очи и зачаках изтощението да ме надвие. За щастие то не закъсня; така става като стоиш до късно. Може би това беше ключът към целомъдреното спане.

Събудих се в ръцете му часове по-късно, дочувайки през стената тиха отвратителна музика от седемдесетте. Един от съседите ми играеше аеробика на „Би Джийс“ всеки ден около обяд. Клинично луд.

Чакай! Обяд?

Седнах рязко. Паниката ме заля и ме разсъни напълно, щом осъзнах какво става. Леглото ми. Сет, изтегнал се до мен.

Силното ръмжене на колите отвън. Ясното зимно слънце през прозорците — много слънце.